Стивън Хънтър - 47-ият самурай

„Ти го спечели по най-трудния начин, Боб“ — казваше Джули.

„Може би — отговаряше той. — Както и да е, сега ще си седя по цяла сутрин, завит с одеяло, и ще съзерцавам.“

„Съмнявам се, но щом казваш…“

Имаше обаче един проблем. Преди да започне строежът на къщата, мястото трябваше да се разчисти и напои, а Боб не искаше друг да върши тази работа с машини и работници. Искаше да го направи сам.

Взе си коса — старо, закривено острие, ръждясало и нащърбено, но все още дяволски остро, закрепено на дълга дръжка, с достатъчно удобна ръкохватка и извивка, та като приложиш цялата си тежест и сила, да можеш да замахнеш добре. Накъдето я завъртеше, режеше всичко. Достатъчно бе само да уцелиш ритъма и острието си вършеше работата, мускулите се напрягаха, развиваха издръжливост. Този инструмент бе запазил нещо от деветнайсети век и това му харесваше; а може би дори от осемнайсети, седемнайсети или шестнайсети.

За окосяването на един порядъчно голям парцел е нужно доста време и колкото повече го правеше, толкова повече се увличаше. Беше на около час от дома му в Бойс и се стигаше главно по черни пътища; за да пести малко време, беше купил и се бе научил да управлява кросов мотор „Кавасаки 450“, с който минаваше през пустинята по по-пряк път, без чупките и извивките, които трябваше да прави с пикапа си. Чак тогава, по дънки, тежки обувки и стара фланелка, започна. Работеше от месец, 197 крачки в едната посока, 197 в другата, по шест, седем, понякога осем или дори десет часа на ден. Старите травми вече не го мъчеха, гърбът не го болеше. Тялото му свикна, дори се пристрасти към работата. Мазолите пазеха ръцете му. Напред и назад, острието преминаваше през хилавата растителност, с всяко замахване събаряше сноп сламки и листа, разчиствайки около шейсет сантиметра от терена. Беше окосил половината. Половината парцел бе покрит с изсъхнало сено; можеше вече да се разоре и засее. По-стръмната половина още чакаше, покрита с прерийна трева, тръни, кактуси и други проскубани степни растения. Въпреки това по необяснима причина това му харесваше. Можеше никого да не го интересува, но за него този ден значеше много.

Точно този ден с нищо не се различаваше от всеки друг. Пък и защо да се различава? Слънце, небе, къпини, които падат покосени. Нагоре в едната посока, надолу в другата, монотонното съскане на косата, равномерните замахвания, потта, избиваща по челото му, чувството на пълно отдаване и…

Изведнъж видя колата.

Кой, по дяволите, можеше да е?

Никой не знаеше, че е тук сам, никой не познаваше странния лабиринт от черни пътища, водещи до парцела. Само Джули. Вероятно тя бе казала на натрапника, значи всичко беше наред.

Колата беше черен мерцедес ес-класа, скъпо возило. Приближи се сред облак прах.

Спря плавно. Слязоха двама души.

Боб веднага позна единия — Томас М. Дженкс, пенсиониран полковник от морската пехота и можеше да се каже, негов приятел. Беше голяма клечка в Бойс, притежаваше автосалон за „Буик“, радиостанция, един-два търговски центъра — изобщо хубав човек, активист в Лигата на морските пехотинци, човек, на когото Боб имаше доверие. Другият бе с азиатски черти. В лицето му имаше нещо японско, но Боб ме можеше да бъде сигурен. Спомни си писмото, което беше получил преди около седмица, пълно със загадки:

Гл.серж. (о.з.) Боб Лий Суогър

RR 504

Крейзи Хорс, Айдахо

Уважаеми сержант Суогър,

Надявам се, че се радвате на заслужената си почивка и ви моля да ми простите за безпокойството, защото знам, че сте човек, ценящ личния си комфорт.

Аз съм пенсиониран полковник от морската пехота и в момента оглавявам Историческата секция в Хендерсън Хол, Арлингтън, Вирджиния — главното командване на Морската пехота.

От няколко месеца си сътрудничим с Филип Яно от Токио. Господин Яно е прекрасен човек. Той е бивш военнослужещ от Японските сухопътни отбранителни сили, където е бил полковник и командир на батальон. Работил е съвместно с различни американски и британски военни училища, включително за обучение на рейнджъри, парашутисти, сили със специално назначение, британските САС и Колежа за командири и щабни офицери във форт Лийвъруърт, Канзас. Освен това има магистърска степен по бизнес администрация от Станфордския университет.

Това лято господин Яно изучава архивите на морската пехота във връзка с кампанията на остров Йоджима през февруари и март 1945 г. Тъй като баща ви е изиграл важна роля в тази битка и е бил сред двайсет и тримата морски пехотинци, удостоени с Медал за храброст заради участието си, той се надява, че ще има възможност да разговаря с вас. Доколкото разбрах, господин Яно подготвя книга за Йоджима от японска гледна точка. Той е учтив, внимателен, мил човек и способен военен служител. Надявам се, че ще му помогнете.