Стивън Хънтър - 47-ият самурай

„Е, направих всичко възможно“ — помисли си Боб.

Спомни си за визитната картичка на господин Яно в портфейла си.

„Уважаеми господин Яно, — представи си как му пише, — прегледах вещите, останали от баща ми, и не намерих нищо, което може да ви помогне в търсенето. Може би ако…“

Тогава изведнъж му хрумна друга възможност.

Тук бяха вещите, които майка му бе събрала след погребението, преди да се пропие. Имаше обаче един период от три години, през които сестра й, Агнес Боуман (учителка и стара мома, която още не беше намерила достатъчно достоен мъж), бе живяла при тях. Точно тя го отгледа, докато Ърла Джун се напиваше до безпаметност, за да умре, ненавършила още четирийсет. Грижеше се за него строго, не с любов и нежност, но със суровото чувство за семеен дълг. Леля Агнес не беше щедра жена, но това не му пречеше. Тя правеше онова, което трябваше да се направи, и нямаше много време да отглежда деца като Боб, който и без това през първите години след смъртта на баща си се затвори в себе си и не контактуваше много с нея. Може би и тя се беше затворила по същия начин. Нямаше проблем: леля Агнес го напътстваше, плащаше сметките и го хранеше; в сравнение с това едно стискане на ръката или прегръдка нямаше голямо значение.

Постепенно обаче Боб се сближи със Сам Винсънт и голямото му, весело, шумно, умно, забавно, гостоприемно семейство и в крайна сметка, по време на гимназията, се пренесе да живее у тях, почти като член на фамилията. Леля Агнес вече не виждаше смисъл да остава и се изнесе, като всяка година изпращаше картичка за Коледа.

Боб й отиде на гости след първата си мисия във Виетнам през 1966 г. и като възрастен видя порядъчна, скромна жена, най-после омъжена — за един учител вдовец в Оранда, Вирджиния, в долината на Шенандоа. Посещението беше приятно, макар че не разговаряха много, а и проклет да беше, ако си спомняше какво са приказвали…

Гудуин!

Агнес Гудуин, това беше сегашното й име.

Не знаеше защо не се беше сещал за нея от години, но сега споменът някак изплува от дълбините на съзнанието му.

Не можа да намери Оранда в Интернет; накрая извади една стара карта и намери градчето близо до Страсбърг. В указателя за Страсбърг имаше един Гудуин. Обади се и попадна на някакъв братовчед, който знаеше всички клонове на фамилията и го препрати към Бери Фроли в Роаноук, чието моминско име било Гудуин и се падала дъщеря на Майк Гудуин, чичото на съответния човек в Страсбърг.

— Госпожа Фроли?

— Не купуваме нищо, ако затова се обаждате.

— Не, госпожо, не се обаждам за това. Аз съм Боб Лий Суогър, бивш сержант в морската пехота. Обаждам се от Крейзи Хорс, Айдахо, по семеен въпрос. Опитвам се да намеря леля си, Агнес Боуман, която доста късно се омъжи за един човек от Вирджиния с фамилия Гудуин…

— Леля Агнес!

— Да, госпожо.

— Добра душа беше, мир на праха й. Омъжи се за татко след смъртта на мама и макар че не си и помислям да критикувам майка си, това бяха най-хубавите години от живота му. Тя се грижеше за него до самия край.

— Да, биваше я в това.

— Скоро след това и тя почина, за съжаление. Морски пехотинец ли сте били?

— Да, госпожо.

— Случайно да сте идвали при леля Агнес през шейсет и шеста? Тогава бях на единайсет и много ясно си спомням висок млад красавец, който накара сърцата ни да се разтуптят от вълнение. Току-що се беше завърнал от Виетнам и бе получил медали. Беше племенник на Агнес, доколкото си спомням. Вие ли бяхте?

— Да, госпожо, макар че едва ли мога да се нарека красавец, ако изобщо някога съм бил. Добре си спомням онзи ден в Оранда. Това беше последната ми среща с нея. Тя ме е отгледала, след като баща ми почина, а майка ми — нейната сестра — имаше известни проблеми.

— По онова време семействата бяха задружни. Така беше. Вече не е, но в ония дни роднините си помагаха.

— Госпожо, може да се окаже напразно, но трябва да проверя нещо. Баща ми почина през петдесет и пета. Тогава леля Агнес дойде и живя у нас до петдесет и осма или и девета. Както казах, тогава майка ми се пропи. Агнес се грижеше за домакинството за известно време. Опитвам се да събера разни предмети, останали от баща ми. Той също беше морски пехотинец, после работи в полицията и умря млад. Хрумна ми, че някои вещи може да са останали при леля и сега да са у вас, че мога да намеря нещо, свързано с баща ми, което да съм пропуснал или изобщо да не съм подозирал, че съществува.

— Изглежда сериозно сте решен да запазите паметта за баща си.