Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Както и да е, няколко дни по-късно бях ранен и това сложи край на приключенията ми. Понеже не бях изявен командир, не ми обръщаха особено внимание и се чувствах доста нещастен в болничното легло, докато чаках да ме евакуират. И кой мислите, че дойде да ме посети? Самият легендарен сержант. Никога няма да забравя този ден! Той бе като бог в батальона, а сега идваше да ме види.

Каза ми: «Капитане, виждам, че сте успели да се очукате.»

«Да, сержант. Скочих не накъде трябваше и японецът знаеше точно в коя посока да стреля. Имах късмет, че прибърза.» (Бях ранен в крака.)

«Сър, бих искал да вземете това. През онзи ден вие командвахте атаката, аз само трябваше да ви съветвам. Това се пада по право на вас. Може би ще повдигне малко настроението ви.»

Подаде ми нещо, увито в плат, дълго около шейсет сантиметра. Развих го и видях японски меч, от онези, наречени «бандзай», които японските офицери много често носеха в битка.

Ърл каза: «Вашите момчета ми го дадоха, когато се връщахме в батальона след сражението. Извадили го от бункера. Някой го взел от трупа на японския офицер, преди да изгорят всичко с огнехвъргачките. Онзи тип се опита да ме подстриже с него. Реших, че може да ви хареса.»

Трябва да ви кажа, че японските мечове се ценяха много като военни трофеи, особено ако са пленени в битка. Можех да го продам и наистина през следващите няколко седмици много офицери предлагаха да ми го купят, като един ми предложи цели 500 долара. За мен обаче мечът беше безценен.

Истината обаче е, че той не е мой. Не съм го спечелил аз. Ърл го спечели и ми го подари само от съчувствие към младежите, които са дали всичко от себе си, дори това всичко, както беше в моя случай, да не е било най-доброто.

Затова си мисля: Какво право имам аз да притежавам този меч? Моля ви, нека да ви го изпратя. Научих, че Ърл има син. Той трябва да го получи — макар че искам да ви кажа, мечът е много остър и едно от децата ми вече се поряза на него. Това обаче е символ на стореното от Ърл през онзи ден. Моля ви, пишете ми дали бихте желали да ви го изпратя.

Джон Х. Кълпепър

Джули го закара на летището в Бойс, кръстено на един летец, герой от Втората световна война. Боб имаше билет за Денвър, после — за по-дълъг полет до Чикаго, където щеше да кацне на летище, носещо името на друг военен герой.

— Утре вечер се връщам — каза на жена си. — В десет и петнайсет. Мога да се прибера с такси. Знам, че имаше тежък ден.

— Не, не. Аз ще те взема.

Тя все още беше най-хубавата жена, която бе виждал, все още със сламеноруса коса, само с няколко побелели косъма. Беше медицинска сестра и сега ръководеше клиника в Източен Бойс; много обичаше работата си. Бе майка на единственото му дете, беше го приела преди години и му даде шанс в живота, когато сякаш целият свят се беше съюзил, за да го съсипе. Сега любовта им бе вече поостаряла, поизтъркана, клоняща повече към приятелство, отколкото към страст.

— Добре, ще…

— Боб, да не направиш пак някой от твоите номера?

Тя го познаваше толкова добре, че понякога малко го плашеше.

— Не се безпокой.

— Познавам те. Ти си най-щастлив в пущинака с Дони фен, докато преследвате други мъже и те преследват вас.

Навремето Джули бе омъжена за Дони Фен, загинал при акция във Виетнам. Там Дони бе спасил командира на снайперистите си, останал безпомощен в джунглата с разбита бедрена става. Този командир беше Боб.

— Само се опитвам да намеря меча на онзи джентълмен от Япония. Стори ми се добър човек и искам да му помогна. Това е всичко.

— Да, но знам навиците ти. Когато си наумиш нещо, все повече се вманиачаваш и нищо чудно сам да се навиеш отново да заминеш за Виетнам. — Беше се случвало няколко пъти. — Понякога не можеш да се сдържиш. Някой идва да те моли за нещо, а ти не умееш да отказваш. На света няма по-отзивчив човек от теб.

— Да, понякога така става.

— Сега обаче никой не те кара да се вманиачаваш толкова. Това не мога да разбера. Всичко, което правиш за този човек, е много хубаво. Само че си даваш твърде много труд. Какво става? Защо се чувстваш толкова задължен? Защо е толкова важно за теб? Да не го използваш като повод да си намериш пак някоя справедлива кауза и да се развилнееш.

— Не. Чувствам, че съм длъжен да го направя заради баща си. И заради бащата на японеца.

— Баща ти е починал през петдесет и пета. Било е отдавна. Какъв дълг можеш да имаш към хора, които са умрели преди половин век?

— Дори и аз не мога да разбера, мила. Трябва да го направя. Просто трябва.