Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Леле. Това чудо още иска да сече. Ето ви го, малко ме плаши.

Кълпепър подаде меча на Боб, който го взе и почувства някакъв заряд — може би трепет, напрежение, вибрация; оръжието наистина като че ли беше жадно за кръв.

От пръв поглед личеше, че е идеално за целта, с която е създадено: от двете страни на леко закривеното острие преминаваше по една тънка бразда, достигаща до самия връх — наречен кисаки . Сякаш мечът притежаваше някаква зла сила. Острието беше съвършено балансирано, но като че ли в него имаше живот. Боб го заклати леко и можеше да се закълне, че във вътрешността му има някаква по-мека сърцевина, което го ускоряваше напред, придаваше му инерция, убийствена скорост.

Погледна го на светлината. Наистина, оръжието бе доста използвано. При внимателно вглеждане се виждаше, че стоманата е потъмняла, имаше много драскотини. Повърхността му бе осеяна с малки черни петънца. Режещата част на острието — якиба — носеше почти микроскопични следи от нащърбване, следи от опити на непослушни деца да цепят дърва с него или белези от сблъсъка с вратните прешлени на някой морски пехотинец, посечен от бившия му собственик. Предпазителят на ръкохватката — цуба — бе тежък железен полукръг. Дръжката беше неугледна: облицована с грапава рибешка кожа, после увита с памучни ленти, потъмнели от пот и кръв, износени и надрани на места.

Ако го поклатиш, мечът леко потракваше, защото, Боб сега забеляза, ръкохватката не прилепваше плътно.

— Спомням си, че можеше да режеш хартия с него — отбеляза Том Кълпепър. — Толкова беше остър. — Ето, дайте да проверим.

Взе дебел лист и Боб допря острието до хартията, мечът се задържа за миг, сетне премина през нея като през масло. Том пусна двете половини от листа на земята.

— Не мога да повярвам, че е толкова остър. Нищо не може да бъде толкова остро!

„Запази спокойствие… Запази спокойствие.“

Но единственото, което му оставаше сега, бе да чака.

„Това е тест — помисли си. — Изпитват гайджина . Искат да видят дали съм достатъчно зрял, дали имам достатъчно търпение, дали зачитам достатъчно етикета и ритуалите, за да ме пуснат в Япония… Или може би и те са като всички ченгета. Не им дреме.“

Какъвто и да беше случаят, резултатът бе същият. Седеше в полицейския участък на международното летище „Нарита“, на шейсет километра от Токио. Беше скромно, функционално помещение, нямащо нищо общо с шикозния блясък на обществените помещения на по-горните етажи.

Процедурата беше задействана. След като мечът се намери, Боб се обади на полковник Бриджис в Историческата секция на Морската пехота, обясни му всичко и той предложи да уреди документацията, която бе доста обемиста. Имаше познати във Вашингтон и познаваше хора с връзки в Японската външнотърговска организация (ЯВТО) на Западното крайбрежие, а пък те познавали някакъв мистериозен и влиятелен функционер в Министерството на икономиката, търговията и индустрията (известно като МИТИ) — една от онези големи правителствени институции, дърпащи конците на много места. Внасянето на меча в страната беше уредено. От митницата щяха да го изпратят в полицията, където да му издадат разрешително. С митническия сертификат и полицейското разрешително всички формалности би трябвало да бъдат уредени.

Нещо обаче не беше наред. Сега чакаше в централното помещение, близо до регистрацията, заедно с пребити корейски работници, разгневени надничари, които се понапили, разгорещили се и трябвало да бъдат усмирени с някой и друг удар по главата; с улични измамници; може би с някой и друг дребен гангстер, ако се вярваше на слуховете, че членовете на мафията са във всички прослойки на японското общество. Наричаха ги якудза .

„Я, чакай, чакай! Най-после, да, ето го меча!“

Полицаят носеше светлосиня униформа и малък пистолет (вероятно „Смит и Уесън“) в черен кобур. Не беше внушителен, не като по-едрите си и яки колеги в Америка.

— Да, господине. Документите са тук. Само ми трябва разрешителното и всичко би трябвало да се уреди.

— Да се уреди?

— Да, господине. Ето писмото.

Той го подаде.

— Това е реликва от войната. Бащата на господин Яно е загинал в битка и мечът е паднал. Мисля, че така е станало. Баща ми го е взел. Господин Яно дойде да търси меча в Америка. Тогава не беше у мен и три месеца го търсих, но се намери.

Полицаят взе документа.

— Трябва да ви го изпратят от митницата на горния етаж. Всичко е уредено.