Стивън Хънтър - 47-ият самурай

След дългото пътуване във влака с хиляди други хора Боб слезе на последната спирка, стискайки чантата си. Погледна пак указанията, написани на тромав английски от портиера на хотела, който с достойнство и прецизност бе направил всички необходими справки, за да го упъти.

Указанията бяха ясни: слизаш от влака и вземаш такси. Не можеше и да си помисли да шофира в безумното движение на Токио, дори в покрайнините, още по-опасно за американеца поради факта, че се караше отляво, не отдясно. Защо Макартър не е взел мерки да поправи това ?

Шофьорът на таксито носеше бели ръкавици и безупречно чиста униформа. Дори седалките бяха тапицирани в бяло. Минаваха покрай търговски сгради и високи автобуси, навсякъде имаше униформени служители на реда, подреждаха опашките, регулираха движението, посочваха местата за паркиране; отново всяко свободно пространство бе стройно организирано и разделено, контролирано вероятно от някаква централна институция, следяща нито един квадратен метър да не остава неизползван.

Накрая намериха къщата. Беше голяма, в квартал с други големи къщи — явно Яно беше заможен — не толкова наблъскани една до друга като другите сгради в Токио. Наоколо имаше грижливо поддържана градинка, с която някой много се гордееше.

Боб погледна часовника си: 19:00 местно време. Часът изглеждаше подходящ.

Плати на шофьора, взе сака си, отвори го и извади меча, увит в червен шал.

Тръгна по алеята; голямата ниска къща със сложната си дървена конструкция и прецизната подредба на градината го заплениха. Стигна до вратата и почука.

Отвътре се чу шум и след няколко секунди вратата се плъзна настрани и пред него, по кимоно и страшно изненадан, се показа Филип Яно.

Със или без костюм бившият офицер изглеждаше по абсолютно същия начин: без нито един стърчащ косъм, невероятно гладко избръснат, мускулест, което личеше дори под широкото кимоно. Носеше бели половинки чорапи. Дясното му око се разшири от удивление, изкуственото остана все така безизразно.

— Господин Яно, помните ли ме? Боб Лий Суогър. Съжалявам, че се изтърсвам така.

— О, господин Суогър! — Яно зина от учудване, но бързо възвърна самообладанието си. — За мен е чест да ви посрещна. За бога, защо не се обадихте, че ще дойдете? Очаквах да получа някакво писмо. Каква изненада.

— Господине, колкото повече мислих за това, толкова повече се убеждавах, че поводът налага да дойда лично. И двамата ни бащи биха останали доволни. За мен е удоволствие.

— Моля, заповядайте, влезте.

Американецът влезе в антрето, събу се и докато се обърна, господин Яно вече бе събрал семейството си.

Първото, което Боб забеляза, бяха две очи, които го гледаха палаво. Иззад ъгъла надничаше момиченце на около четири годинки. Когато я погледна, по лицето й се разля радостна усмивка и тя се скри, кикотейки се. След малко пак надникна.

— Здравей, сладурано — каза Боб.

Междувременно се бяха появили две снажни момчета, боси, по дънки и фланелки.

— Господин Суогър, позволете да ви представя синовете си, Джон и Реймънд.

— Здравейте, момчета — поздрави Боб, като се поклони.

В антрето влезе и млада девойка.

— Това е голямата ми дъщеря Томое.

— Приятно ми е.

— А малката се казва Мико.

Момиченцето отново се изкиска, после изтича при майка си и се скри зад роклята й.

Боб веднага изпита привързаност към нея. Беше от онези деца, кипящи от енергия. Още не беше възприела ограниченията на традициите в страната си и може би никога нямаше да им се поддаде. Изглеждаше дръзко, смело дете.

— Здравей, мъниче — извика Боб и това й се стори много забавно.

— А това е жена ми, Сюзан.

— Господин Суогър, за нас е голяма чест и удоволствие…

— Както казах на съпруга ви, честта и удоволствието са само мои. Надявам се, че не идвам в неподходящо време.

— Не, не, моля ви, заповядайте. За нас е удоволствие да ви посрещнем.

Последваха много поклони и усмивки, много смутени, но искрени поздрави и Боб почувства невероятна топлина.

Яно бързо каза на жена си нещо на японски, после пак се обърна към Боб:

— Напомних й какъв необикновен човек сте, каква чест е за нас такъв прославен войник да гостува в скромния ни дом.

— Много сте любезен, но това вече е минало. Както и да е, намерих това . Исках да го върна на семейството ви.

С тези думи Боб подаде вързопа на Яно.

— Мисля, че това е мечът на баща ви. Открих го у сина на командира на взвода, в който е служил баща ми по онова време. Има писмо, в което пише, че получил меча от баща ми, докато лежал в лазарета на Йоджима, на двайсет и седми февруари четирийсет и пета година. Писмото беше сред вещите на покойната ми леля, после потърсих семейството на командира на баща ми и открих сина му, който е и негов единствен наследник. Отидох при него и намерих меча.