Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Беше още млад, но в Шинсенгуми всичко бе възможно. Там бяха събрани най-способните мъже и въпреки строгата дисциплина, удоволствието и честта да бъдеш сред такива избраници, бяха огромни.

Научи се да се бие с катана , дългия боен меч, ефикасно и мощно, здраво и изящно оръжие. Използвано правилно, добре премерено и опитно, то можеше да разсече всичко, включително да разполови напълно човешко тяло. Той си представяше как освобождава силата му: замахването, удара, болката, пръскащата кръв, писъка на врага, тишината след това.

Научи се да използва уакидзаши , по-късият меч за самозащита. Той бе оръжие за бой в затворени пространства. С него можеше да си сигурен, че няма да закачи тавана или касата на някоя врата, и въпреки това имаше почти същата сила като катана . В ръцете на един решителен член на Шинсенгуми той беше непобедим; Нии си представи по-къси, по-дълбоки рани, смайването в погледа на жертвата, после болката, как поразеният се закашля, при което от разреза бликва кръв, после как пада като чувал с картофи.

Научи се да си служи с танто . Това бе къс нож без извивка като катана или уакидзаши , защото не беше предназначен за посичане, а за наръгване. Ако използва всичката си сила, Нии можеше да го забие в човешко тяло по-дълбоко, отколкото който и да било друг в Шинсенгуми. Лесно можеше да достигне главния кръвоносен орган: надолу, под рамото и леко под ъгъл, право в пулсиращото сърце. Или откъм гърба, близо до гръбнака, на нивото на седмия прешлен и пак там. Прободено, сърцето щеше да спре мигновено, тялото, чийто живот е поддържало, щеше да омекне, сякаш коленете му са се стопили, очите да се забелят и жертвата да падне, вероятно разбивайки зъбите си в земята. Кръвта щеше да потече като океан.

Ножът обаче даваше и друга възможност. Опозорен или попаднал в безизходица, самураят виждаше единствената надежда да запази честта си в танто. Нии от Шинсенгуми знаеше, че трябва да избегне срама и така да спечели любовта на Кондо сан завинаги. Беше сигурен, че е способен на това, без секунда колебание.

Щеше да забие с все сила острието от лявата страна на собствения си корем, дълбоко, най-малко на седем сантиметра, може би дори десет или дванайсет. Още по-добре петнайсет — не бяха много онези, които успяваха да съберат смелост да го забият толкова дълбоко. После щеше бавно да го прокара през корема си, точно под пъпа. За тази цел танто винаги трябваше да бъде изключително добре наточен. От дупката щяха да се изсипят черва с поток от кръв, урина, изпражнения и други неща. Говореше се, че човек остава в съзнание около осем секунди, след като острието достигне крайната си цел. Много интересни осем секунди. Дали щеше да пищи? Дали щеше да се моли болката да спре? Дали щеше да плаче като жена?

Не и Нии от Шинсенгуми. Той нямаше да се опозори пред господаря си. Щеше да мълчи, защото в страданието му щеше да проличи опиянението от смъртта на един истински воин. Това беше пътят на воина. Смъртта бе пътят…

Музиката от миниатюрния му компютър „Ай-под“ спря.

По дяволите, батерията се беше изтощила. Отново! Това бе най-скапаният „Ай-под“! Не спираше да му прави номера.

Тъкмо слушаше запис на живо на „Арктик мънкис“ от стадиона в Брикстън, великата песен „Каквото и да говорят хората за мен, аз не съм такъв“. Ритъмът го зареждаше. Той го чувстваше и в костите си.

Пфуууу! Очертаваше се дълга нощ без „Арктик мънкис“. Нии извади цигара „Марлборо“ и запали. Седеше в лъскав, чисто черен нисан „Максима“, с пет скорости, на половин пресечка от къщата на Яно. Работата му беше да следи американеца; да не го изпуска от поглед и да докладва по телефона на Кондо сан за всяко негово действие или промяна в плановете. Щеше да го наблюдава цяла нощ, ако трябва.

Бе въоръжен с китайски уакидзаши в сая , пъхната диагонално в колана на гърба му; имаше и „Смит и Уесън“, модел 10.38, специален. Носеше черна италианска риза, черен италиански костюм, черна италианска шапка и чифт изключително скъпи маратонки „Найк“. Също черни очила „Луи Вюитон“, за които беше платил 40 000 йени. Бяха адски готини. Косата му лъщеше и бе зализана назад с гел „Ямада“. Беше безупречно подстригана. Нии бе на двайсет и три, як като бик и готов на всичко. Той беше избрал смъртта.

Нии от Шинсенгуми бе отличен самурай.

— Ръждата — отбеляза Томое Яно на английски. — Виж ръждата, татко.

— О, каква красива ръжда — съгласи се Филип Яно.