Стивън Хънтър - 47-ият самурай

„Тия да не са изкукали?“ — помисли си Боб.

— Това е ръжда кото . Няма толкова черна ръжда, като ръждата кото .

— Красива, красива черна ръжда — занарежда Филип. — Ох, колкото е красива!

Нахлузи гумени ръкавици като хирург и разглоби меча. С помощта на чукче и малък клин с абсолютно точния размер изби бамбуковия щифт от дупката. Той изскочи без затруднение. Яно проследи с поглед парченцето бамбук, докато спря да се търкаля по пода.

— Този меч е поне шинто . Може би оригинален, може би кото .

— Тогава защо излезе толкова лесно? Просто изпадна.

Боб си спомни, че щифтът е заяждал, но не каза нищо. Какво ли разбираше той?

— Не знам. Може би наскоро е бил разглобяван. Не мога да кажа. Това е една от многото загадки. А, ето това е много интересно.

Филип Яно издърпа ръкохватката, внимателно демонтира предпазителя за пръстите — цуба , както вече знаеше Боб — няколкото шайби, които я поддържаха, наречени сепа , и най-накрая металната якичка, хабаки . Подреди всички части симетрично върху масата и постави острието перпендикулярно под тях.

Тогава видяха някакво листче, увито около опашката на острието.

— Виж листчето — каза момичето със сериозен глас.

— Да, виждам го.

— Татко, вземи го. Виж какво е.

— Не, още не. Готова ли си да пишеш?

— Да.

Той заговори бързо на японски, след което преведе:

— Тази цуба , тоест предпазителя за ръката, е фабрично изработена, модел от трийсет и девета година или някъде там. Значи наистина, за да се побере в новата ножница, мечът е бил преправен, както обясних на Томое. Шайбите, сепа , и хабакито също са фабрични, нищо особено. Има две дупки, показващи, че е бил срязан, но и това вече го знаехме.

— Ръждата — настоя Томое.

— Какво толкова с тази ръжда? — попита Боб.

Самата опашка на острието — онази част, която влиза под ръкохватката — бе толкова покрита с черна ръжда, че по масата беше поръсил черен прах.

— Колкото по-черна е ръждата — обясни Филип Яно, — толкова по-старо е острието. Това означава, Суогър сан, че този меч е най-малко на четиристотин години. Някак си през трийсет и четвърта година той е попаднал във военната фабрика.

— Толкова ли е необичайно?

— Случвало се е.

— Значи мечът не е произведен в някоя фабрика през четирийсетте. Много по-стар е. Това е истинско самурайско оръжие. Затова е толкова остър.

— Именно. Представете си някой гениален майстор в малка работилничка още по времето на феодалния строй — преди хиляда и шестстотната година. Занаятчията работи около пещта, обръща нажежения до оранжево метал няколко пъти, взема две или три различни парчета и ги разстила едно върху друго с чука, след като всяко от тях е било обърнато двайсетина пъти, придава им форма, после ги изстудява в течна глина. След това е започнал да изпилва острието, да го оформя, да го точи. Тук има три вида стомана: мека от задната страна за тежест и гъвкавост; още по-мека във вътрешността, повече чисто желязо, също за гъвкавост; и два слоя от по-твърда, закалена стомана — якиба — за края, изключително остър, способен да пререже броня, плът, кости и да се забие дълбоко в тялото. О, да, това е боен меч и макар да е бил с него в Йоджима, баща ми не е бил първият войник, който е размахвал този красавец. Той е стар, благороден, танцувал е много пъти. Роден в огън, изстуден в земя, орисан за кръв. Може би надписът ще ни разкаже повече.

Яно посочи един ред японски йероглифи, дълбоко всечени в опашката на острието; с тях древният майстор бе оставил информация за себе си, за меча и за онзи, за когото го е изработил.

— Можете ли да прочетете надписа? — попита Боб.

— Това ще бъде най-занимателното. Имало е хиляди ковачи кото и ще се наложи да проверим в архивите, за да открием кой е изработил този меч. Ще узнаем името на ковача, може би дори на господаря му. После ще се разровим в историята и ще започнем да съставяме биографията на меча. Откъде е минал, какво са правили с него, преди да попадне при баща ми, после при вашия и накрая при синовете им.

— Всичко има значение — добави момичето. — Татко, прочети накаго за Суогър сан.

— Накаго е ръждясалата опашка на острието, за която се закрепва ръкохватката. Дори тя е пълна с примамливи спомени от миналото. Това е суриаге накаго или дори о-суриаге накаго . Тоест на границата между „скъсен“ и „много скъсен“, определящият фактор за това, каква част от надписа е останала. Обикновено дори да са скъсявали задния край на острието, са запазвали формата на оригинала. Сякаш осквернителите са отдали почит на майстора. Този стил се казва ирияма гата , което го поставя някъде през шестнайсети или седемнайсети век. Откъм режещата страна опашката образува остър ъгъл спрямо линията шиноги другата страна минава под прав или леко скосен ъгъл спрямо муне .