Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Моля ви, кажете какво означава.

— Написал е това през хиляда шестстотин четирийсет и пета. Ето какво означава: „Стоманата разсича плътта. Стоманата разсича костите. Стоманата не разсича стомана.“ Разбирате ли?

Боб разбра.

— Другите — те са от плът и кости. Те ще бъдат разсечени. Обикновените хора. Спящите спокойно в леглата си. Меките. Ние сме твърдите. Ние сме воините. Ние няма да бъдем прерязани. Това е нашата работа. Затова имат нужда от нас по начини, които дори не могат да си представят — завърши Филип Яно.

Нии от Шинсенгуми не преставаше да следи американеца. Една хубава утрин той взе такси от къщата на Яно след дълга церемония за сбогуване, но не отиде на гарата, както можеше да се очаква, а в Ясукуни, храмът, посветен на загиналите японци във войните.

Не бяха много чужденците, които посещаваха това място. Той беше гайджин и другите го отбягваха, но като че ли не забелязваше. Вървеше бавно, леко понакуцвайки, отново сякаш се опитваше да се свърже с нещо нематериално. Задържа се по-дълго, отколкото младият член на якудза си бе представял, че някой може да стои на това място. Застана под високата стоманена церемониална врата, която сякаш събираше душите на загиналите в битка самураи. Това, че беше от стомана, а не от дърво, както повечето обикновени храмови порти в Япония, като че ли имаше някакво особено значение за него. Докосна я няколко пъти и я гледаше, сякаш по някакъв начин си говори с нея. После мина по широката бетонна алея до белия дървен храм на 250 метра от вратата. Вгледа се в бариерата от внушаващи спокойствие дървета, отделящи това място от суетата на големия град. Приближи се до храма, погледна вътре, може би медитираше — кой можеше да разбере какво става в главата на един гайджин ?

Най-накрая американецът се върна при таксито и то потегли през натовареното движение към гарата. Нии заряза колата си на една странична уличка (щяха да я вдигнат, разбира се, но лесно можеше да си я вземе), купи си билет от автомат, застана в коридора на влака и пропътува шейсетте километра от Токио до терминал 2 на летище „Нарита“, наблюдавайки американеца.

Чужденецът се нареди пред гишето на Японските авиолинии. Носеше две леки чанти и бе облечен скромно — фланелка с висока яка, тъмносиво яке и дънки. От държанието му не личеше нетърпение; изчака спокойно опашката, показа паспорта си, даде багажа си за проверка. От наблюдателната си позиция Нии видя някаква суматоха около скенера, служителите на охраната издърпаха американеца настрана, пребъркаха дрехите му, три пъти провериха цялото му тяло с ръчен скенер, документите му бяха прегледани от чиновници на три различни нива на летищната бюрокрация и накрая го пуснаха. Това щеше да е последната среща на Нии с високия чужденец с безизразното, спокойно лице, толкова различно от разкривените мутри на бъбривите космати изроди. Очите му излъчваха странна енергия — лош знак за враговете му, предположи младият японец — сякаш пазеше някаква тайна.

Нии от Шинсенгуми обаче бе изпълнил задачата си. Със самурайска дисциплина той извади мобилния си телефон и веднага докладва на началниците си. Казаха му бързо да се връща. Довечера беше решителната нощ.

Това беше. Боб държеше бордната си карта, бяха проверили багажа му, след около час щеше да се настани в самолета. Вървеше към изхода за качване. Полетът трябваше да продължи петнайсет часа, но след като вечеря, той щеше да вземе приспивателно и да се събуди преди приземяването в Лос Анджелес. Час и нещо по-късно щеше да пристигне в Бойс.

Чувстваше се добре. Най-после изпитваше някакво удовлетворение. Ако знаеше, баща му щеше да се зарадва. Бе направил всичко възможно, за да изпълни дълга си.

„Е, старче — помисли си, — постарах се да изпълня волята ти. Съжалявам, че не можеш да го видиш.“

Жалко, че вече не пиеше. Организмът му копнееше за малко алкохол. Толкова хубаво се чувстваше, че му се прииска да отпразнува добре свършената работа.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-добра му се струваше идеята да пийне една чашка. Само този път.

„Ааа, не — каза си. — Никакви такива. Забрави.“

Една чашка бе достатъчна, за да загуби контрол над себе си, и един Господ знаеше какви щеше да ги надроби. Вече му се беше случвало.

Бе прекарал седемдесетте пиян почти през цялото време, смени няколко работни места, една жена, две къщи, злоупотреби с търпението на приятелите си, изгуби уважението на колегите си, десетина пъти беше на ръба да се гръмне, раздиран от самосъжаление. После някак успя да го преодолее, изведнъж престана да пие. Не можеше да избяга от света. Не можеше да избяга от спомените. Трябваше просто да живее с тях. Затова заживя като отшелник, с няколко пушки и едно куче сред хълмове и дървета, заточен, не говореше с никого, четеше, ходеше на лов, разхождаше се, грижеше се за кучето, мизерстваше с малката си пенсия, опитваше се някак да си върне онова, което бе изгубил.