Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Можеше да живее така цяла вечност. Станаха обаче някои неща. За известно време изникна много работа и се наложи да си възвърне уменията, които отдавна бе загубил. Не се бяха загубили. Онова, което го движеше, още беше живо и най-ужасното бе, че то беше истинската му същност. Войнишката професия бе в кръвта на семейство Суогър. Те бяха бойци. Нищо друго. Можеха да кротуват, да се държат прилично за известно време, но това не беше тяхната същност. Със сигурност това не е бил истинският Ърл с отдадеността си на службата, когато е тичал под прехвърчащите трасиращи куршуми на Тарава или когато е дебнал въоръжени крадци в царевичните ниви на Арканзас, Това не беше и истинският Боб на трите си мисии във Виетнам, един от тримата или четиримата най-добри снайперисти в американската история, ако се вярва на слуховете.

„Защо ти е тогава да пиеш?… Не трябва да пиеш… Не е необходимо.

Имам хубава жена, имам добро дете, строя къща, от която ще мога да гледам зелената долина и виолетовите планински върхове; кой е очаквал, че ще притежавам всичко това? Кой стар снайперист получава такова нещо? Когато стреляш по хора и стотици пъти си виждал как жертвата пада безшумно в далечината, обикновено превъртяваш и понякога никога не се връщаш към нормалния живот.

Аз обаче се върнах. Не ми трябва помощ.“

После обаче си помисли: „Дявол да го вземе, днес направих нещо за баща си. Щеше да му достави огромно удоволствие.“ Спомни си стареца отпреди толкова много години — бащата, който не го биеше. Всички хлапета в училище разправяха: „Леле, снощи старецът ме съдра от бой. Ох, как боли. Вече никога няма да забравя да изрина на прасетата.“ Ърл Суогър обаче никога не му посегна, нито веднъж. По-късно Боб издебна майка си в един от редките моменти, когато беше трезва, и я попита защо.

„Защото баща му биел и двамата си сина толкова силно, че им оставали белези. Татко ти решил, че така постъпват само страхливците — да биеш децата си — и се зарекъл да не го прави. Такъв човек беше баща ти; Боже, колко ми липсва.“

На Боб също му липсваше: спомни си онзи юнски ден през 1955 г., когато баща му тръгна от фермата с черно-бялата патрулна кола. Не се обърна, но погледна в огледалото и вдигна ръката си. Боб му помаха. „Чао, татко, чао.“ Два часа по-късно баща му беше мъртъв. Боб бе на девет.

„Значи — мислеше си сега, — направих нещо, което щеше да зарадва баща ми. Ако ме гледа от небето, сигурно се усмихва. Върнах дълга на Ърл Суогър, последният, който му бе останал на този свят, направих нещо добро за баща си. Ако нещо заслужава да се полее, то е това.“

И така, Боб излезе от охраняваната зона и влезе в лъскавия летищен комплекс с ресторанти и безмитни магазини и намери малък бар по-скоро във френски, отколкото в японски стил — с кафява дървена ламперия, кафяви бутилки — от който лъхаше спокойствие, каквато само едно питейно заведение може да внуши на жадните. Той седна на едно столче пред бара и погледна облечения с бяло сако младеж от другата страна:

— Едно саке, моля.

Хлапакът се усмихна. По нищо не се различаваше от толкова много младежи, които Боб познаваше, въпреки че беше японец.

— Разбира се — отвърна момчето на английски почти без акцент. — Искате ли да го загрея?

— Вие как го пиете? Виждал съм един познат да го пие от малка плоска керамична чашка.

— О, да, така се пие, но също от квадратна дървена кутийка, наречена масу . Искате ли да пробвате? Дори го загряваме! Да, мога да го сложа за малко в микровълновата, ако искате, господине. Така ще бъдете като истински японец.

— Синко, не мисля, че вашата красива страна е готова да посрещне такива като мен. Не, ще го пробвам, както го пие моят приятел Филип Яно — чисто, но в една от ония плоски чашки.

— Веднага, господине.

Момчето свали голяма бутилка от полицата, извади някаква чинийка с височина около сантиметър и сипа малко прозрачна течност в нея.

Боб вдигна странния съд и го подуши. Миришеше на чист спирт. Замисли се колко пъти е лежал в болници, колко течности са изтичали от тялото му или са му били преливани, спомни си как щипеше, когато някой санитар обработваше отворените му рани.

— Винаги верни на родината — обяви Боб. — Хвани ме, ако падна под стола.

— Какво мислите за сакето?

— Хъм. Вече разбирам защо толкова ви харесва. Не е лошо.

Сакето имаше остра миризма, оставаше лек сладникав привкус, не натрапчив и с лек плодов аромат, но и щипеше гърлото, което показваше, че е доста силно.