Стивън Хънтър - 47-ият самурай

„Вече нищо не разбирам“ — помисли си Боб.

Вероятно Филип Яно искаше да каже, че формата на опашката също говори за произхода на меча.

— Определено разбирате от тези неща.

— Нищо не разбирам — скромно отговори Яно. — За мнозина този език е чувствен и изразителен като поезия. Аз се мъча, съмнявам се в познанията си, иска ми се да знаех повече, проклинам се, че още не съм научил достатъчно.

— Все пак дали съм разбрал основното? Този меч е много стар и може да се окаже важен и за други освен за вашето семейство. Трябва да го видят експерти.

— Точно така. Може да не излезе нищо. Не всеки стар меч е принадлежал на Мусаши Миямото, както и не всеки стар „Колт“ е бил собственост на Уаят Ърп. Така че вероятността е много малка. Но въпреки това… я има. Забележете, винаги има някой , който печели лотарията. Ще проверя каквото мога, преди да се консултирам със специалисти. Ще ми отнеме повече, отколкото би отнело на разбирач, и е глупаво, защото друг може да го прецени за секунди. Това обаче няма да ми е в тежест. Така ще прекарам повече време с баща си.

— Листчето — напомни момичето.

— Да, накрая.

— Прилича на някаква бележка — отбеляза Боб.

— Точно затова се боя да го разгъна. Вероятно е предсмъртно стихотворение. Ние японците имаме такъв обичай. Приветстваме смъртта, приемаме я с радост и я прославяме с поезия.

— Въпреки това ти се колебаеш, татко.

— Представи си, че пише: „Боже мой, избави ме, не мога повече.“

— Това само ще докаже, че баща ви е бил човек като всички други — намеси се Боб. — Много са стреляли по мен и наистина съм си мислил: „Боже мой, избави ме, не мога повече“.

— Суогър сан казва истината, татко. Трябва да погледнеш истината в очите. Трябва да се докоснеш до паметта на баща си.

— Искате ли да останете сам?

— Не, не — отговори Яно. — Много по-добре е да съм в компанията с човек, когото обичам, и друг, когото уважавам.

Свали листчето от метала и го изтръска от древния черен прах.

Прочете го и заплака.

Дъщеря му го прочете и също заплака.

Боб реши, че най-добре да не казва нищо, но момичето го погледна с насълзени очи.

— Мисля, че това е за всички момчета на остров Йоджима — каза Филип Яно. — Независимо от цвета на кожата им.

После преведе:

Във вторник Реймънд имаше бейзболен мач и отбеляза важни точки. Игра в лявата част на полето, имаше точна ръка и умееше да предугажда пътя на топката. В сряда Томое имаше рецитал; беше виолончелистка и поне за слуха на Боб свиреше съвършено.

Възхищаваше им се не заради изключителното възпитание и таланта на децата, нито дори заради приликата на сладката малка Мико с дъщеря му Ники на тези години. Грабваше го това, че семейството по някакъв начин бе като идеализиран модел на подразделение от морската пехота. Всеки знаеше задълженията си и ги изпълняваше; нямаше излишни нерви, нямаше наранено самолюбие, нямаше спотаена обида. Дори да имаше, те бяха толкова добре скрити, че никога не изплуваха на повърхността. Всички членове на семейство Яно бяха усмихнати и явно искрено се забавляваха, когато бяха заедно. Боб се чувстваше истински щастлив сред тях.

— Не, много ми беше приятно и бяхте страшно гостоприемни, но трябва да се прибирам. Имам свой живот в Щатите.

— Надявах се да ви кажа нещо ново за меча, преди да заминете — каза Филип Яно. — Изчетох всичките си книги и започнах да правя справки. Има много древни томове от деветнайсети век с много информация. „Книгата на меча“ е била издавана многократно през последните сто години. Най-добрата сбирка е в Университета на Осака. Мислех да се разходим дотам; онази част на Япония ще ви хареса.

— Не се съмнявам, но съпругата и дъщеря ми ме чакат, имам да свърша някои неща, а и нали помните онова поле, което косях? Все още искам да приключа с тази проклетия. Нали съм Ламаринения човек.

— Разбирам ви.

Последната вечер двамата с Филип Яно останаха на масата, след като другите от семейството си легнаха. Яно пиеше саке в малка плоска чаша. Боб си сипа чай. Време беше да си поговорят за онова, което ги свързваше и сближаваше: войната и раните.

— Как е бедрената ви става? Боли ли?

— Свиква се. Имам чувството, че е с десет градуса по-студена от всичко друго, пък и както казах, минаването през скенера на летището е ад. Вече не ми е забавно.