Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Яно никога не беше виждал острие, което реже толкова право, толкова равно и толкова бързо.

Американецът не разбираше, Томое не разбираше. Но той знаеше.

Мечът режеше като описания в легендата. Режеше всичко. Това не беше мечът на Масамуне, а на младия му ученик.

Яно погледна опашката на острието.

Йероглифите, всеки от които сам по себе си бе една поема за окото, подредени във върволица върху метала, избледнели от времето, позакрити от ръждата. Биографията на оръжието бе записана в дупките — общо три — по една за всеки път, когато мечът е сменял притежателя си, докато накрая, някъде около 1941 г. попадне в Токийската оръжейна компания, където го бяха монтирали на струг, бяха смъкнали режещата глава на машината и пробили последната дупка, преди да погребат тайните му под евтината фабрична ръкохватка шингунто .

Внимателно разгледа надписа и с часове прелиства книгите, с които разполагаше.

Имаше „Дзусецу тосо мейшуроку“, излязла с ограничен тираж от 1200 бройки. Имаше „Тосогу но каншу“ на Сасано Маса, „Цуба но би“ на Каджима и „Кано Нацуо мейхин шу“ на Суемацу, макар че този майстор не беше гендайто като Нацуо, а Нацуо бе взел идеята от него. По същата причина беше купил „Кандзан шинто“ и „Книгата за специалиста по японски мечове“ на Нагаяма.

В университетската библиотека щеше да намери също „Косон ошигата“, „Умедата мейкан“ и първата половина на „Шинто мейджиро“, където можеше да има нещо интересно. Нямаше да намери обаче информация за редовите оръжейници кото , чиито мечове преобладават в повечето колекции, а отговорът вероятно беше там.

Имаше една възможност: книга със заглавие „Кото бенги“, която съдържаше списък на по-непопулярни майстори, удивително точни репродукции на творенията им и подробности за следите на длетата им, което позволяваше да се проверява за фалшификати. Бяха представени оръжейници, работили между 1345 и 1590 г.; отпечатъците бяха взети от почти идеално запазени опашки на мечове, което личеше от точността на репродукциите.

Но къде можеше да се намери? Трябваше доста да порови. Едва ли имаше репродукция точно на този меч, но ако някоя книга пазеше ключа към тайната му, това беше тази.

Изведнъж му хрумна нещо.

Седна пред компютъра си и го включи. Провери електронната си поща, но нямаше нищо (не че очакваше да има). После влезе в търсачката „Гугъл“ на английски език, написа „Кото бенги“ и системата показа всички страници в света на Интернет, в които се срещаха тези думи. Съвпаденията бяха десет.

Хъм, имаше една онлайн енциклопедия, няколко обикновени сайта за търговия със старинни предмети, където мечовете се продаваха на богати американци „само“ със 700 процента надценка; други бяха индекси и архиви с препратки към други сайтове за оръжия, а имаше и няколко на магазини, продаващи книги, сувенири и аксесоари за мечове, като мейку , металните инкрустации за ръкохватката, шайбите сепа, козука — малките допълнителни остриета, които понякога се вграждаха в саята .

След около час ровене Яно попадна на някакво магазинче в Тулса, Оклахома, наречено „Магазин за самураи“. Набързо прегледа безбожно скъпите, но очевидно оригинални мечове (някои имаха сертификат от Японската оръжейна асоциация). Накрая отвори раздел „Книги“ и извади списъка на всички налични. Там я намери: „Кото бенги“, издание от 1823 г., много рядка, в добро състояние, с леко повреден гръб, петна върху корицата, 1750 долара.

За 1750 долара!

Със сигурност в Япония трябваше да има друг екземпляр от „Кото бенги“; в някоя библиотека или в храм.

Самураите се бяха превърнали в международна атракция и предметите, свързани с тях, можеха да се намерят в Средния Запад на САЩ, Шотландските планини или Италия със същата успеваемост, както в Япония. Колекционерите бяха като досадни мухи: идваха, купуваха като луди, препродаваха и мнозина от тях се образоваха. Това беше най-странното: много от най-големите специалисти по мечове в света не бяха японци. Ето, през 1823 г. един японски специалист бе изучавал мечовете от петнайсети, шестнайсети и седемнайсети век, прилежно ги беше прерисувал, бе взел отпечатъци от накаго , за да напише сборник, който бе преживял 184 размирни години на войни, раздори, революции и насилие, за да се появи в Тулса, Оклахома, и да бъде рекламирана в такова странно изобретение, наречено Интернет. Сега снимката й се появяваше през вековете при един бивш войник от покрайнините на Токио.