Стивън Хънтър - 47-ият самурай

В сайта на магазин „Самурай“ бе показана корицата на старата книга. Имаше и иконка с надпис „Случайно избрани страници“.

„Добре — помисли си Яно. — Да проверим какво сте ми подготвили, господин Самурай от Оклахома.“

Щракна с мишката и една по една започна да прелиства няколкото сканирани страници от книгата.

Изведнъж спря. Осъзна, че вижда опашката на меча, който в момента бе на масата му. Да, същият меч.

Това беше.

Трябваше да е това.

Парчето метал на компютърния екран беше по-дълго, разбира се, защото, когато е бил прерисуван, варварите от оръжейната компания още не са го били срязали за безумната война на Сферата, скъсявайки надписа.

Яно обаче се вгледа внимателно и се увери, че опашката е същата; видя остатъците от трите последни йероглифа, грубо прерязани с ножовка или пила. Идеално съвпадаха.

На монитора се виждаше цялата, непокътната задна част на меча, който той държеше в момента; там бе записан произходът му, имената на майстора и благородника, за когото е бил изработен, фамилията, резултатите от изпитанието за острота…

С разочарование установи, че мечът не е на Мурамаса. Не, как би могъл да бъде. Вероятността беше едно на милион, като на лотария. Името на майстора, което прочете, не му беше познато — Норинага, вероятно от школата „Ямато“ (мечът наистина изглеждаше изработен в този стил). „Е, Норинага сан — помисли си Яно, — вие сте само един от хилядите майстори, но този меч е най-острият, който сте правили. Поздравления.“

Забеляза обаче още нещо. Малка вдлъбнатинка върху опашката, почти невидима между петната от черна ръжда и грапавините на грубо изкованата, неполирана стомана.

Извади силна лупа и внимателно разгледа вдлъбнатината, въртейки я на светлината. Не беше йероглиф, а друг символ — семеен герб, наречен на японски мон .

Яно взе молив и лист хартия, прерисува каквото виждаше, после разгледа скицата и се смая. Гербът приличаше на корабно витло, с три перки, монтирано на нещо като висящ медал. Изненада го съвременният вид на символа. Такова нещо би прилягало на някой моряк от флота, но изглеждаше много странно за фамилен герб от седемнайсети век.

Разлисти книгата „Мон. Японски фамилни гербове“ — сборник от един от първите западни учени, занимаващи се с азиатско изкуство, ексцентричен калифорниец на име Уилис М. Хоули, който посветил живота си на всичко, свързано със самураите. Хоули беше сред малкото чужденци, спечелили уважението на оръжейниците от петдесетте и шейсетте години на двайсети век. Той бил велик енциклопедист, само той от западните учени имал търпението да събере и класифицира хиляди японски гербове.

Яно въздъхна. Щяха да му бъдат нужни часове, за да прегледа безбройните страници със символи. Погледна часовника си. Беше късно. Трябваше да си ляга.

После си помисли: „Е, поне започни, прегледай няколко страници. Утре ще продължиш.“

Оказа се, че книгата е организирана не по азбучен ред, а по мотиви. Яно започна да прелиства страниците, гледайки двайсетината основни групи схематизирани черно-бели рисунки: вездесъщите хризантема, райска ябълка, пъпеш, маранта, китайска камбанка — но разбира се, никъде нямаше корабна перка. Кленов лист — да, кестен, соколови пера, свитък коприна, заек, прилеп, водно конче, сноп стрели. После изведнъж — корабното витло! Не, не, това беше военно ветрило. Ветрило!

Бързо отвори на съответната страница и намери осемнайсет вида ветрила, никое от които не отговаряше на неговия герб. Върна се назад и откри десетки различни форми ветрила: от кипарисови клонки, от пера, от конопени листа. Яно се взираше под ред във всеки трилистен символ, докато най-сетне го намери. Сравни няколко пъти трите рисунки. Леко размазаната гравюра, която виждаше под лупата само под определен ъгъл на светлината, едва видимите резки от длетото; неговото копие, по-голямо и по-грубо, с молив върху белия лист; и варианта на Хоули, само сантиметър на сантиметър, но въпреки това кристално ясен: три листа, закрепени върху някакво У-образно устройство, което сега Яно видя, че изобразява ветрило. Кой знаеше какво означават трите перки. Всъщност няма значение, важното бе, че го е открил. Той намери на коя фамилия е бил гербът…

Фамилията Асано от Ако.

Филип Яно се дръпна назад изненадано. Сърцето му се разтуптя силно.

Гербът бе на най-известната самурайска фамилия в историята.

Стъписването му обаче не беше от въодушевление.

Обхвана го мрачно предчувствие. Ако мечът бе свързан с фамилията Асано и кървавата й история, ако името Норинага можеше да се свърже с Асано, тогава оръжието несъмнено се оказваше предмет с изключителна стойност. За Яно обаче важна беше славата: това бе рядко „културно съкровище“, което заслужаваше да бъде грижливо реставрирано и изложено във великите музеи на Япония. Произходът му го свързваше със заговор, нападение, битка, смърт, после масово сепуку; това идеално отразяваше самурайския дух и го представяше в най-чистата му и възвишена светлина, с цялото му значение за Япония и света.