Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Вие не разбирате! Имам информация! — продължи да обяснява на тримата, които се опитваха да го изхвърлят. — Трябва да кажа на тези хора нещо, моля ви, не ме блъскайте! Трябва да говоря с началника! Не ме бутайте, моля ви, не, не искам да създавам проблеми, не ме пипайте !

Японците закрещяха нещо неразбираемо, лицата им изглеждаха разкривени като маймунски. Той си даде сметка, че наистина не им дреме , и това го ядоса. В този момент някой от тези, които го бутаха, се подхлъзна и залитна напред. Удари главата си в гърдите му и последното, което Боб си спомняше след това, бе, че се опита да го изблъска.

Бавно дойде в съзнание. Намираше се в някаква болнична стая, главата го цепеше, сякаш я беше фраснал в стена, цялото тяло го болеше.

Опита се да седне, но едната му ръка бе заключена с белезници за рамката на леглото.

Стаята бе чисто бяла, ярко осветена. Как се беше озовал на това място?

Стройна японка с очила и сако го гледаше. Изглеждаше около трийсетте, което означаваше, че вероятно е десетина години по-възрастна, и седеше от другата страна на стаята на мизерен стол. Четеше списание „Тайм“. Имаше хубави крака.

Боб постави свободната си ръка на челото, провери дали има температура, после я прокара надолу по лицето си, което бе брадясало. Въпреки това беше чист. Японците го бяха зашеметили, после го бяха изкъпали, приспали, зашили и настанили в тази болница.

— По дяволите, къде съм? — измърмори сам на себе си и примигна, за да свикне с ярката светлина, от която очите го боляха.

Опита се да не мисли за трагедията, но колкото повече се стараеше, толкова по-тъжно му ставаше. Пред очите му изплува образът на съвършеното японско семейство, малкото жилище на Яно, в което всички се обичаха и любовта ги сплотяваше.

Беше ужасно, но най-много му беше жал за Мико, малкото момиченце.

„Кой е могъл да убие едно дете?“ — помисли си и почувства как вътре в него се надига гняв. Гняв, който щеше да се окаже по-унищожителен за него самия, отколкото за някой друг. Скръбта стягаше гърдите му, задушаваше го. Помисли си, че може да получи инфаркт.

— Има ли тук медицинска сестра?

Жената го погледна.

— Извинете, говорите ли английски?

— Родена съм в Канзас Сити. Американка съм. Баща ми е онколог и републиканец.

— О, извинете. Вижте, трябва ми медицинска сестра или друг от персонала. Не мога, това е толкова… толкова… не знам.

— Успокойте се, господин Суогър. От три дни сте на силни лекарства, но мисля, че вече нямате нужда. Ще извикам лекар.

Тя натисна едно копче върху контролно табло с вид на декор в научнофантастичен филм и наистина след няколко секунди се появи лекар с бяла престилка и сериозно лице. Той измери пулса на Боб, провери очите му, прегледа раната на главата му; явно остана доволен.

— Мисля, че сте добре — каза на английски лекарят. — Личи си, че сте издръжлив. Имате доста белези.

— Така е, докторе, добре съм, просто… Трябва ми някакво успокоително. Зле ми е. Не мога да лежа така. Бихте ли извикали някого да ме освободят?

— Полицията иска да ви държат така — намеси се жената. — Японците имат строги правила за някои неща, а вие сте нарушили всичките, дори сте създали някои нови проблеми.

— Бях се поразпалил малко повече от необходимото. Хайде, докторе, моля ви.

— Съжалявам, господин Суогър. Рано или късно и това ще стане. Засега обаче имате нужда от почивка, спокойствие и тишина, от добър терапевт, от подкрепата на родината си, на семейството си, на хората, които обичате и те ви обичат.

— Един аспирин ще свърши работа. Най-добре някое приспивателно.

Лекарят каза нещо на японски, после пак се обърна към него:

— Ще ви дам аспирин за болката.

Една сестра донесе табличка с три бели хапчета и чаша вода. Боб ги изгълта.

Оставиха го сам с първата жена.

— От Канзас Сити ли сте?

— Да. Работя в американското посолство в Токио. Казвам се Сюзан Окада. Оглавявам раздел „Боб Лий Суогър“. Специалността ми е пияни герои от войната.

— Имате ли много работа?

— Дълго време бездействахме, но напоследък потръгна.

— Къде съм?

— В Токийската затворническа болница.

— Мили Боже.

— Да, звучи, малко зловещо. Тук сте от три дни. Жена ви беше уведомена.

— Нали няма да дойде тук?

— Не, сметнахме, че не е необходимо.

— Просто не знам… Бога ми, не знам какво да кажа.

— Трябва да дадете показания. После ще ви закараме на летището и ще ви изпратим за Щатите. Японците няма да повдигнат обвинения.