Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Той гледа безброй филми. Имаше стотици и не само онези, за които разбираните казваха, че са велики — като „Седмият самурай“, „Йоджимбо“, „Кървавият трон“ и „Ран“ — а такива, за които никой на запад не беше чувал: „Демонът на меча“, „Мечът, който спаси Едо“, „Надзо Бръснача“, „47 ронини“, „Убиец на самураи“, „Гойокин“, „Разказ за една жена от якудза“, „Дамата на кървавия сняг“ и „Остров Ганджиро“.

Гледаше ги на Ди Ви Ди устройство в един апартамент в Окланд, Калифорния — жилище с гол дървен под и само един тънък дюшек. Всяка сутрин ставаше в пет, закусваше с риба и чай, след което излизаше и тичаше десет километра. Когато се върнеше, сядаше да изгледа един филм; после четеше един час — за мечове, история, култура — книги, които разбираше, книги, в които пишеше пълни глупости, дори книги по калиграфия. После обядваше в някой от десетината японски ресторанти в околността, защото искаше да свикне с тях, с миризмата им, с езика, с поведението на хората, с лицата. В два часа се връщаше в апартамента, почиваше си, гледаше още един филм. Вечер излизаше и вечеряше, обикновено суши, понякога спагети или говеждо „Кобе“. След като се прибереше, четеше още два часа и гледаше още един филм.

Някъде трябваше да има отговор.

Боб никога не беше виждал такава грация. Телата на бойците се движеха толкова плавно, бяха толкова гъвкави и пластични, че почти не беше за вярване. Тичаха, приклякваха, навеждаха се, въртяха се, отпускаха се, спираха, променяха посоката си на движение с невероятна бързина, и всичко това с дървените налъми. Носеха мечовете си в ножници, които даже не бяха закачени за коланите им; когато влезеха в затворено помещение, сваляха дългия си меч и го носеха като чадър. Боб обаче забеляза, че където и да седнеха на дъсчения под, винаги го оставяха на едно и също място — до лявото коляно, с острие, насочено навън, ръкохватка под ъгъл от 45 градуса спрямо тялото им. Винаги по този начин.

Бяха бързи. Никога не беше виждал такава скорост. Сякаш бяха смазани с масло и когато се движеха, минаваха през пространство и време с бързина, за каквато друг смъртен не би могъл и да сънува. Започваха с издърпване на меча от ножницата, острието проблясваше и започваше да сече. Понякога движенията им бяха толкова плавни, че Боб не виждаше кога са поразили противника. Понякога го пробождаха, но в повечето случаи го посичаха; правеха го под десетки различни ъгли, обикновено със завъртане на тялото, като танц, но не женствено движение, а стегнато, атлетично. Обичайният сценарий беше един самурай да се сражава срещу трима или четирима едновременно и когато поразеше някого от тях, жертвата застиваше неподвижно, сякаш искаше още за секунда да задържи живота в тялото си. Самураят прибираше меча с грациозно движение и острието влизаше с абсолютна прецизност в ножницата, после се обръщаше с гръб и си тръгваше, оставяйки след себе си колекция от статуи. След секунда труповете започваха да падат един след друг.

Това ли означаваше „самурай“?

В един от филмите сам човек се биеше срещу триста души и победи всичките. Беше забавно, макар и невероятно. Това ли означаваше „самурай“?

В друг филм седмина излязоха срещу сто. Бяха като зелените барети на американската армия във война, която той много добре познаваше, и тези момчета не отстъпваха по нищо на специалните части. Биеха се, умираха, без никой да издаде звук. Това ли означаваше „самурай“?

В трети филм един воин бе обладан от меча; не можеше да спре да убива, докато накрая не загина в един горящ бордей, където го бяха затворили враговете му, но само след като посече петдесетина от тях. Това ли беше „самурай“?

В четвърти един баща отмъщаваше на богата фамилия, чиито членове бяха накарали зет му да се самоубие с бамбуков меч. Отмъстителят убиваше бързо и уверено, без страх; прие смъртта спокойно и я приветства като стар приятел. Това ли беше „самурай“?

В друг филм един младеж, измъчван от чувство за вина, се върна вкъщи, за да потърси сметка на съпруга на сестра си, който го беше убедил да помогне на фамилията, като изкла всички жители на едно село. Героят най-накрая раздаде правосъдие. Това ли беше „самурай“?

В друг един човек молеше: „Господарю, умолявам те. Незабавно ни екзекутирай!“

Това ли беше „самурай“?

Друг пък каза: „Щастлив съм, че точно ти ме уби!“ и умря с усмивка на лицето.

Това ли беше „самурай“?

В повечето филми храбри младежи срещаха смъртта си: умираха по всякакъв повод, за нищо.