Стивън Хънтър - 47-ият самурай

— Как сте сега?

— Добре.

— Много хора изявиха желание да дойдат. Главнокомандващият на морската пехота на западното крайбрежие на Тихия океан. Сигурно го познавате.

Сюзан каза името.

— Да, беше ми батальонен командир при първото ми ходене във Виетнам. През шейсет и шеста. Добър офицер. Радвам се, че толкова се е издигнал.

— Искаше да се увери, че се отнасят добре към вас, че всичко ще мине гладко. Видях биографията ви. Разбирам защо толкова ви ценят.

— Всичко това беше преди много време.

— Имаме малко време. Позволете да ви кажа нещо честно.

— Разбира се, госпожице Окада.

— Много ме е страх, че пак ще забъркате някаква каша. Ийтс е казал: „Когато загубят вяра, хората на действието вярват само в действието.“ Разбирате ли какво искам да кажа?

— Може да говоря като селяк от дълбоката провинция и понякога да не мога да свържа смислени изречения, но за ваша изненада ще кажа, че този цитат ми е познат. Чел съм и други писатели — Сасун, Оуенс, Грейвс, Манинг, цял куп хора, които са мислили, че имат какво да кажат за войната и войниците. Знам кой съм и къде ми е мястото. Аз съм от онези, които хората много ценят, ако има стрелба, но иначе се чувстват неудобно в присъствието им. Аз съм като пистолет в къщата.

— За това не знам, но разбрахте мисълта ми. Не позволявайте това да стане повод за някакъв кръстоносен поход от ваша страна. Не можете да се върнете. Не познавате тукашните закони. Те са много, много странни и ако се опитате, има опасност да си навлечете много неприятности и да създадете проблеми на много хора. Трябва да се примирите със случилото се; това е вътрешен проблем и японците ще го решат. Полицията е намерила улики за възможно престъпление, но още няма нищо конкретно. Трябва да се съобразявате с техните правила. Разбирате ли какво искам да кажа? Ако се върнете, няма да ви дадат втори шанс. Рискувате да загазите сериозно.

— Разбрах.

— Системата може да ви изглежда несправедлива, непоносимо бавна или дори корумпирана, но така работят тук и ако се опитате да промените нещо, това ги вбесява. Та са системата, разберете. Можете да живеете с години тук и да не го осъзнаете. Аз също не разбирам всичко.

— Ще ме информирате ли, ако има нещо ново?

— Не — отговори тя, като го погледна в очите. — Идеята не е добра. Просто забравете, живейте си живота, гледайте си старините. Това, което се случва тук, не ви засяга.

— Да, наистина бяхте искрена.

— Не искам да ви заблуждавам. Няма „да следя случая“. Искам да забравите всичко. Просто да забравите.

— Ами момиченцето?

— Има кой да се погрижи за него.

— Трябва да…

— Ще се погрижат за нея. Не е необходимо да знаете повече.

Извикаха пътниците за качване.

— Добре — каза Боб. — Това противоречи на характера ми, но ще се опитам. След като бяхте толкова честна с мен, нека и аз да бъда честен. Чувствам, че имам дълг тук.

— Какво искате да кажете? Нямало е откъде да знаете, че…

— Това е нещо между войници. Аз съм войник. Баща му е бил войник, моят също. Ние, войниците, винаги се чувстваме свързани. Затова поех да изпълня един дълг. Нещо старо и забравено, което вече не съществува. Изгубено, изчезнало, една легенда като в глупавите филми за боеве с мечове. Нещо самурайско.

Тя го погледна изпитателно:

— Суогър, онова, в което хората са вярвали преди петстотин години, няма никакво място в живота на един американец. Забравете за самураите. Те са филмови герои като Джеймс Бонд, измислица, която никога не е съществувала. Не си играйте на самурай. Това е път към смъртта.

Какво означаваше „самурай“?

Не беше бушидо , пътят на меча; той прочете много книги за това, но не намери нищо съществено. Нямаше нищо общо с калиграфията, компютрите, автомобилите, изрисуваните паравани, дърворезбите, каратето, традиционния театър кабуки, суши, гравюрите върху дърво и всички други неща, за които японците имаха такъв невероятен талант. Самурай не означаваше просто „войн“. Или „войник“. Или „боец“. Имаше някакво друго значение, нещо свързано с вяра, воля и съдба. В английския като че ли нямаше дума, която да покрива напълно значението му.

От една страна беше външният вид, обаянието на самурая. Той носеше кимоно. Носеше дървени налъми. Косата му беше вързана на опашчица. Носеше какви ли не оръжия. Бе готов да се бие и да умре за облог, за една стотинка, заради една шега.

Самураят бе сръчен, бърз и опасен. В него живееше духът на битката. Беше войник до мозъка на костите си, прагматичен, отдаден, ако не съвсем безстрашен, то поне умеещ да контролира страха си, да го накара да работи за него. Ако искаше да разбере същността на думата „самурай“, Боб трябваше да разбере себе си.