Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Храбро и решително Нии понечи да нападне противника с кириороши , вдигна меча си, но другият прекалено бързо се хвърли напред с вдигнато оръжие и жестоко фрасна младежа под окото с ръкохватката. Силна болка проряза черепа на Нии, той се подхлъзна в езерото от кръвта на Ногума и се стовари тежко на земята.

Яно посече първия нападател с елементарен удар от кендото, който даже не подозираше, че още владее, острието се заби дълбоко с удивителна лекота, но той не спря дори за миг, защото всичките му мисли бяха за семейството му.

Продължи със същия устрем, с минимални движения, и с все сила удари втория нападател с ръкохватката по челото, при което мечът му завибрира. По средата на лицето на ниския, набит младеж се отвори огромна рана и той падна, вероятно със счупен череп.

Пред Яно изникна трети и той се сви в нападателна позиция и с извит назад лакът нанесе кириороши, но другият се оказа много по-сръчен, парира удара и се промъкна покрай него.

Яно се завъртя, отново понечи да вдигне меча, но осъзна, че е тежко ранен. Краката му се подкосиха, коленете му омекнаха и той като на забавен каданс започна да пропада, пропада, пропада, докато се озова на земята.

Над главата му противникът извърши чибури , ритуалното избърсване на кръвта от острието, после, с леки балетни движения — ното , ритуалното прибиране в ножницата. Наведе се. Имаше ъглесто, свирепо лице, очите му горяха от възбуда, устните му бяха къси и прави, безизразни.

— Защо? — промълви Яно. — За бога, защо?

— Така се налага.

— Кой си?

— Аз съм Кондо Исами — заяви победителят.

— Кондо Исами е мъртъв от сто години. Той също е бил убиец.

— Къде е мечът?

— Не наранявай семейството ми. Моля те, умолявам те…

— Живот, смърт, все едно и също е. Къде е мечът?

— Върви в ада, боклук! Ти не си самурай, ти си…

Яно се задави с кръв…

— Умри достойно, войниче, нищо друго не ти остава. Сам ще намеря меча. Той ми се полага, защото аз съм най-силният.

С тези думи убиецът се обърна и остави Филип Яно в локва от собствената му кръв в мрака.

Докато таксито го закара на местопроизшествието, всичко бе приключило. Последните телевизионни микробуси си тръгваха. Имаше зяпачи, но тълпата намаляваше. Хората стояха равнодушно, разочаровани, че представлението вече е към края си.

От къщата излизаше дим. На няколко места около стърчащите греди още се виждаха огнени езици, но по-голямата част от постройката бе пропаднала и приличаше на черно гнездо от обгорени дъски, счупени порцеланови арматури, покрити със сажди плочи. Носеше се натрапчива миризма на изгоряло.

Градината представляваше хаос от стъпкани цветя, следи от обувки и гуми от пожарните коли. Наоколо бяха разпръснати плочки от покрива, счупени и овъглени мебели.

Боб изтича до жълтата найлонова лента. Наблизо стояха няколко полицаи с отегчен вид, с тъмносини униформи и малки пистолети в черни кобури. Зад тях Боб видя група цивилни, вероятно детективи, събрани на съвещание — мъже с костюми или тънки якета на тротоара пред входа на бившата къща на семейство Яно. Всичко беше мокро от водата, която бе излята за потушаването на пожара; земята беше размекната, на места кална, имаше локви.

Боб си проби път през тълпата, без да се интересува повече за правилата на учтивост, толкова характерни за японската култура. Не се интересуваше от чувствата на учтивите зяпачи.

Пъхна се под жълтата лента, разделяща света на цивилните от охраняваната зона и веднага привлече вниманието на униформените.

— Трябва да говоря с детективите.

— Хай ! Не, не, трябва да изчакате, трябва…

— Хайде, кой командва? Искам да говоря с…

Някой го притисна. Японските полицаи бяха удивително силни за ръста си, а бяха и трима. Събираха се още, детективите също гледаха към него и сякаш искаха да му заповядат: махай се, не пречи, ти нямаш място тук, ти си чужденец, не ни прекъсвай, такива са правилата.

— Трябва да говоря с началника! — изкрещя Боб. — Не, не, пуснете ме!

Започна да се мята, което според неговата логика би трябвало да привлече вниманието на детективите или началството.

— Трябва да обясня! Аз познавах тези хора, бях при тях, трябва да дам показания!

Струваше му се логично. Трябваше само да обясни.

— Някой говори ли английски?

Въпреки цялото му старание обаче японците го гледаха равнодушно; желанието му да помогне явно изобщо не ги впечатляваше.