Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Той се завъртя наляво, блъсна се в нещо твърдо, тънкият ствол на една от декоративните върби, и това може би го забави. В този момент, изхождайки от абсолютно отпусната позиция, Кондо нанесе ново йокогири към него. Боб присви очи, не реагира достатъчно бързо, за да парира, бе твърде изморен, за да приклекне.

Но вместо да отвори дупка в гърлото му като в счупен водосток, острието загуби около една десета от скоростта си, забивайки се в дървото, премина през него без никакво усилие, спря и се изтегли на сантиметър от лицето на Боб.

— Майсторки удар, а? — изперчи се Кондо. — Не си го виждал във филмите, нали?

Наистина не го беше виждал. Изведнъж снегът от листата на върбата се посипа около него и дървото се стовари на земята, вдигайки облак от снежинки.

Суогър опита кириаге , възходящият удар, отляво надясно; това бе най-доброто решение в този момент, но беше твърде бавен.

— Виждал съм и по-добри изпълнения — каза Кондо. — Мисля, че Дошу щеше да ти се скара за такава некадърност.

Боб си пое дълбоко въздух.

— Няма ли да кажеш нещо духовито? Май се измори. Това беше последният ти удар. Вече нямаш нападение.

Суогър отново замахна, опита цуки , но изразходи почти цялата си енергия за изнасянето на острието, което прониза само въздуха, където допреди миг бе стоял Кондо.

Въздухът вече не му стигаше. Боже, защо силите му не се възстановяваха?

— Суогър, да приключваме вече. Рискуваш да те нараня лошо. Няма нужда да дереш гърлото си от писъци, когато червата ти се повлекат по земята. По-добре веднага да сложа край на страданието ти.

Суогър отговори с низходящ диагонален удар, толкова непохватно и несинхронизирано, че Кондо почти се обиди. Пропусна с метри. Вече почти нямаше какво да направи.

— Остави ме да сложа край на това, стари боецо. Ще бъде чисто и бързо.

Боб не прие съвета, пробва шинчокугири , низходящият вертикален удар, но отново твърде бавно, без никаква опасност за противника.

— Като не успя да ме убиеш в началото, изобщо няма да можеш сега — каза Кондо.

— Добре. Предложих ти. Имаш моето уважение. Това беше велик момент. Ти си смел мъж. Но купонът свърши. От пет по-силни удара можеш да парираш най-много четири. Знам, че ще умреш достойно, като истински самурай.

— Майната ти — само това успя да роди замъгленият мозък на Боб.

— Хай! — изкрещя Кондо.

Ударите последваха толкова бързо един след друг, че Суогър дори не можеше да ги следи с поглед. Само благодарение на животинските си рефлекси парира първия и втория ляв диагонален, някак успя да вдигне острието във вертикален нисък блок на едно хоризонтално прерязване, отскочи надясно, за да избегне четвъртия удар, десен диагонален, и приклекна, за да посрещне последния страничен — йокогири .

Нямаше време.

Нямаше сила.

Нямаше скорост.

С меча си вече не можеше да издържи на дъжда от удари, които сякаш с всеки следващ още повече се ускоряваха, насочени към тялото му.

Последният бе съвършено йокогири , нанесено с цялата мощ и умение на японеца, и както можеше да се очаква, използва един пропуск в отбраната на Боб. Кондо с кристална яснота си представяше какво ще последва.

Якиба — върхът от закалена стомана — щеше да се забие в хълбока на американеца, да продължи надолу, раздробявайки тазобедрената става, после самата бедрена кост, да пререже бедрената артерия. Кръвта от големия кръвоносен съд, щеше да рукне, обагряйки снега в червено. Острието, без да губи нито частица от инерцията, щеше да пререже плътта от другата страна, напълно ампутирайки крайника, и Боб да падне, кървейки като прасе. Смъртта можеше да не настъпи мигновено, но след осем секунди със сигурност щеше да е факт.

Но макар че по всяка логика точно това трябваше да се случи, то не стана. Вместо това капризната случайност отново се намеси и мечът му рязко спря, ръкохватката се изви, почти изскочи от ръцете му и макар че успя да я задържи навреме, в съзнанието му прозвуча един стар стих. Кой го беше казал? Къде? Кога? Защо му беше толкова познат?

„Стоманата разсича плътта, стоманата разсича костите, стоманата не разсича стомана.“

Опита се да навакса забавянето, но не реагира достатъчно бързо.

Посрещна го мики кириаге , отляво надясно, косаческият удар, най-добрият на Суогър, който го бе упражнявал по пустинните склонове под изгарящото, неумолимо слънце. Злобният стар Мурамаса беше дебнал през цялото време. Мечът му бе жаден за кръв. Премина малко над хълбока, през тръби и жили, през стави и кости, истински урок по анатомия през вътрешните органи, чието съдържание се изсипа на снега. Това не беше най-добре изпълненият удар на Суогър, защото не му достигна сила, за да пречупи целия гръбначен стълб, още по-малко да достигне белия дроб, но дори Дошу би го приел за достатъчно ефективен.