Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Снежинките се сипеха, въртяха се, покриваха всичко, заглушаваха всеки шум. Настъпи пълна тишина. Дори пленниците, вързани на земята, гледаха със страхопочитание, съзнавайки важността на този момент. Старецът се наведе напред, проточи врата си не само за улеснение на екзекутора си, а и за облекчаване на своите мъки. Майорът се приготви. Подаде острието за освещаване на един от войниците си, който изсипа върху него една бутилка „Фуджи“. После офицерът зае позиция за шинчокугири , вертикалния прав удар, и полираното острие изсвистя в кристалния въздух. Главата се отдели почти безкръвно. Падна с глухото издумкване на дебела книга върху дъсчен под. Тялото залитна напред, потрепери и застина. Кръвта започна да рисува нови фигури върху снега.

Майорът изпълни бързо чибури , изтръска кръвта и върху снега наблизо се образува ивица от червени капки. После някой засвири американския химн.

Едва към края на първия куплет Суогър осъзна, че музиката идва от него; мобилният телефон, даден му от Кондо, за който съвсем бе забравил, звънеше.

Той вдигна.

— Пет и половина е. Бяхме се разбрали да ти се обадя — каза Кондо Исами. — Имаме сметки за уреждане.

— Така е. Кажи мястото и часа.

— Не е далеч, гайджин . В съседната къща съм, от другата страна на стената. Много приятно място. Ще се срещнем в парка Кийосуми. При езерцето завий наляво. Погледни от лявата си страна. Ще те чакам на едно островче. Лесно ще го намериш. Ще ме познаеш по меча.

Суогър се обърна и се отдалечи към вратата нарамил меча на Мурамаса. Хакамата му бе вързана по традиционния начин с въженце под формата на цифра осем на гърба му, коланът му — стегнат, платът на дрехите — все още безупречно изгладен. Свърна в уличката отдясно, извървя петдесетина метра, после зави наляво и влезе през отворената порта на парка Кийосуми в бледата светлина на зората.

Попадна в приказна страна. Всичко беше покрито с тънка снежна пелена, абсолютно спокойно в минутите преди развиделяване. Видя пред себе си езерото, гладка огледална повърхност, която се набраздяваше само от време на време от някой от декоративните шарани, проблясващ над водата за миг, преди да се гмурне отново. В единия ъгъл тръстики, все още зелени, защото по вертикално разположените им листа не се задържаше сняг, леко се поклащаха, повече от вътрешни вибрации, отколкото от някакъв полъх във въздуха. Отсреща, под бяла като слонова кост снежна глазура, се издигаше павилион с неколкоетажен керемиден покрив с изящните извивки, характерни за азиатската архитектура, крепящ се на яки махагонови колони, между които тъмнееха матовите стъкла на прозорците. Дърветата бяха покрити по различен начин, сякаш всяко бе облякло различна бяла дреха: боровете — изцяло загърнати, върбите — по-непокорни, като тръстиките, все още зелени в по-голямата си част. Във водата плаваха патици, големите риби се показваха и отваряха усти, снегът бе хрупкав като захар, очертанията на предметите бяха ясни като изсечени от опитен резбар. Не се виждаха сгради. Сцената бе като вдъхновена от хайку: „Градина, 5:32, на зазоряване.“ Той би добавил: „1702 година“.

На едно островче отляво, на стотина метра от него, Суогър видя човешки силует. Тръгна по пътеката натам, прескочи няколко камъка, наредени за по-пряко минаване през едно заливче, наведе се, за да мине под върбите, качи се по дървено мостче, водещо към острова.

Кръглото парче земя, издигнато над водата, бе с диаметър около десет метра, брегът беше изграден от подредени с вкус камъни, някои — с тънка бяла покривка. По края растяха върби, приведени под тежестта на снега, зелени листа с бяла глазура, на места обагрени в пурпурно от слънчевите лъчи, проникващи през плътните ниски облаци. От време на време на водната повърхност се пукаше мехур, излизащ от устата на някой шаран, изплувал, за да лапне нещо или просто да се оригне.

Кондо стоеше изнесъл напред единия си крак в типична воинска поза, издаваща немалък нарцисизъм. Както Суогър, и той държеше саята на рамо, почти като пушка. Върху хубавото му, симетрично лице играеше подигравателна усмивка. Приличаше на джазмен, готвещ се да изпълни виртуозно парче, или на кетчър в бейзбола, очакващ да хване топката. Мускулите му бяха напрегнати и се очертаваха под черното церемониално кимоно, цялото му тяло сякаш излъчваше жизненост.

— Е — заговори той, когато Суогър се приближи, — достойно ли умря Мива?