Стивън Хънтър: 47-ият самурай

— Разбира се.

— Докато не измислиш как да го премахнеш.

— Ааа…?

— Затова беше цялата пушилка в Лангли. Затова толкова те издирвах.

Той придърпа към себе си дебела папка с обичайния печат „Строго секретно“ на корицата.

— Това е досието на Мива сан. Направи ни впечатление, че преди няколко години той сериозно бил загазил. Дължал много пари на якудза , дължал на банките, всичко вървяло на зле. Бил твърдо убеден, че срещу него има американски заговор, че мафията иска да унищожи японското порно, за да го разори. Смятал се за олицетворение на японското порно, едва ли не за защитник на Япония. Затова потърсил помощ при враговете на своите врагове, севернокорейците. Обещал им, ако му помогнат, вестниците му да пропагандират в тяхна полза. Те му дали пари. Народът им гладува, а те дават милиони на един японски производител на порнографски филми със сцени, които дори ме е срам да назова.

— Учителка изнасилва ученик.

— Благодаря, Сюзан. Знаех, че мога да разчитам на теб. Както и да е, той се съвзел, усетил се навреме да излезе в Интернет, намерил си ниша в някои отвратителни сцени, използвал нова техника, направил сериозни инвестиции и станал милионер. Затова подозренията на твоя човек за него може да са верни.

— Разбирам.

— Сега той участва в някакви избори за един вид крал на порнографията или нещо такова. Всичко е записано в тази папка. Иска да спечели този избор, иска да се утвърди като институция. Трябва да направи нещо велико, за да привлече на своя страна всички нищожества, всички малки хора.

Сюзан леко се усмихна. Ник беше научил за това преди една седмица. Бе изпреварил специалистите от ЦРУ с цели седем дни.

— Ако го изберат, следващата стъпка е да си осигури награждаване с Върховния орден на хризантемата, най-висшето японско държавно отличие, присъждано на цивилни. От няколко месеци неговите хора в парламента подготвят почвата за това.

Аха, ето нещо ново.

— По този начин веднага ще се сдобие с голям престиж, влияние и така нататък. Той е севернокорейски агент. Ще им дава информация за японците и за нас, каквато досега никога не са имали.

— Японците знаят ли?

— Не. Ако кажем на японците, те ще се досетят, че имаме информатор в Северна Корея. Информацията може да стигне и до корейците. Разбираш ли?

— Естествено.

— Сюзан, ето начин да се реваншираш за неуспешния план със Суогър. За тази мисия ще имаш нужда от цялата си находчивост и въображение. Това ще е главният ти приоритет: да измислиш как да дерайлираш експреса на Мива, но така, че да не останат следи, водещи към нас. Трябва да излезем чисти и невинни. Трябва обаче да го спрем, преди тази голяма рекламна кампания да бъде узаконена и императорът да му връчи медала. Ще се наложи по някакъв начин да използваш японските институции, може би така, че самите те да не усетят. Няма да е лесно, но трябва някак да го направиш, Сюзан. Твоята и моята кариера зависят от това.

— Какъв е срокът? — попита тя.

— Ами, ще ти трябва около седмица за разузнаване и събиране на информатори, още една за съставяне на оперативния план, ще се наложи да получим разрешение за действие и да ни изпратят необходимите хора. Имаш най-много три месеца. Не повече. Знам, че е трудно, но понякога на човек му се пада тежък избор.

— Добре. Мисля, че ще успея да свърша до… да речем, четири и половина днес следобед?

— Какво? Сюзан, това не е шега. Това е…

— Дъг, приличам ли на човек, който се шегува?

— Ами… е, това се казва самоувереност.

— Дъг, през пролетта трябва да се върнеш в Лангли. Пак ли смятат да изпратят някоя марионетка като теб?

— Сюзан, не си права.

— Бъди реалист, Дъг. Нищо лично, но вече ми писна да ме командват марионетки. Ще имаш доклада до четири и половина днес. Разбрахме ли се? После, до пет и половина, ти ще изпратиш една от многото телеграми, в които ще настояваш да получа специално отличие и ще препоръчаш на изкуфелите дъртаци в Лангли да ме назначат за главен агент в Токио. Разбрахме ли се?

— Какво знаеш, което…

— Разбрахме ли се?

Всъщност потвърждението за смъртта на Юичи Мива по „естествени причини“ дойде в 3:25; Сюзан изпревари срока, който сама бе определила, с час и пет минути.

Суогър дойде в съзнание на втория ден. Лежеше в полусънено състояние, усещаше притискането на превръзките върху много части от тялото си, виждаше тавана и преминаващите от време на време лекари и сестри, чувстваше как времето бавно тече.