Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Боб се отдръпна и виждайки близкото, сякаш е далечно, и далечното, сякаш е близо, изненадващо грациозно зае най-логичната поза, следваща от такъв удар, а именно касуми („мъгла“), с хоризонтално разположен над раменете меч, с обърнати настрани китки.

— Изпита ли най-после страх? — попита той и му се стори, че наистина видя подобна мисъл, изписана върху лицето на противника си: „Аз съм смъртен, ще умра, времето ми дойде, защо, защо, защо?“

Като по магия касумито на Боб сякаш само, по волята на меча, премина в цуки , не много добре прицелено, но достатъчно, за да пробие гърлото на Кондо, разкъсвайки гръкляна и сънната артерия, почти прекърши врата му и по странен начин задържа тялото за част от секундата, преди острието да се изтегли и да го остави да падне.

Кондо се просна на земята, от раните му бликна кръв. Лицето му беше безизразно, погледът — премрежен, устата — леко отворена. Около него се вдигнаха пръски от червена киша.

Суогър се отдръпна и опипа хълбока си, където стоманената става, спомен от един руски снайперист във Виетнам преди няколко десетилетия, бе спряла безупречно прицеления удар на Кондо. Това беше единственият му коз и той бе проявил достатъчно съобразителност да го изиграе последен. Раната беше с равни краища, права, но плитка, отвътре изтичаше някаква тъмна течност, но не пръскаше като гейзер, което означаваше, че няма засегната артерия. Боб извади от джоба си шишенце с препарат, ускоряващ съсирването, и поръси с него раната. До един час трябваше да се зашие, ако му останеха сили да потърси помощ. Посипа с препарата и по-дълбоката рана на лявото си рамо.

Адски болеше!

Той се отдръпна, намери ножницата си и се подвоуми за секунда.

„Направи го по правилата — помисли си. — Благодари на проклетия меч.“

Въпреки чувството, че изглежда смешно, той вдигна оръжието хоризонтално пред себе си и се поклони леко на малкото божество, живеещо в стоманата, каза „аригато“ с колкото можеше по̀ японско произношение. Забеляза някакво несъвършенство върху острието, затова рязко замахна с него надясно, за да изтръска остатъците от кръв под формата на абстрактна картина на снега — чибури на японски, церемониалното почистване на меча, което изглежда толкова добре на кино.

После ното : прибра меча, също по правилата, задържа тъпата страна на острието между дланта и пръстите на лявата си ръка, внимателно пъхна върха в ножницата, след което я издърпа нагоре, за да избегне нараняването на режещия ръб, докато с леко изтракване цубата не опря в дървения предпазител на ръкохватката.

Часовникът му показваше 5:39. Боб се обърна и погледна тялото, на човека, когото току-що бе убил. Кондо лежеше сред кървава каша, кръвта вече не пръскаше, изтичаше по-бавно. Някъде в езерото дебел златен шаран се показа на спокойната повърхност и като че ли се оригна, оставяйки разширяващи се концентрични кръгове, маркиращи появата му.

Суогър отново погледна трупа. Искаше му се да вземе главата, както беше обещал, но какъв смисъл имаше?

Сюзан пристигна в американското посолство в 8:45, защото в наши дни самото минаване през охраната отнемаше петнайсет минути. Носеше, чисто нов костюм „Бърбъри“, който наскоро бе купила в „Такашимая“ — дреха от сивкав вълнен плат с тънки райета, изискана кройка; също бяла копринена блуза, перли, обувки „Кристиан Лубутен“ с висока подметка и кръгли бомбета, очилата си с рогова рамка „Армани“. Косата й бе събрана на опашка; носеше фон дьо тен „Ланвен“, руж „Ревлон“, спирала „Шисейдо“ — все скъпи гримове.

Влезе в кабинета му точно в девет и разбира се, той я остави да чака десет минути, малко унижение като начало — което трябваше да я подготви за онова, което щеше да последва, ако изобщо оцелееше през следващите пет минути. Накрая я извикаха.

— Много любезно от твоя страна да ни удостоиш с присъствието си, Сюзан.

— Дъг, много съжалявам, аз…

Дъг бе завършил в Анаполис и макар че никога не беше командвал истински кораб, кабинетът му бе пълен с морски сувенири, като месингови секстанти, карти, рибарски куки. Подчинените му наричаха стаята „Мостика“, но само зад гърба му. Беше от онези хора, които искат да виждат резултати всеки ден, но на следващия не си спомнят какво е трябвало да се направи.

— Седни, настанявай се.

Тя седна срещу него. Дъг беше едър мъж с голяма глава и червендалесто лице, с десет години по-стар от нея, произлизаше от стар американски род и се гордееше, че е трето поколение служител на ЦРУ. Твърдата му прошарена коса бе подстригана късо и дори когато седеше на бюрото си, не събличаше сакото си. Представляваше грижливо поддържана имитация на онова, което Суогър притежаваше по природа, без стеснителност или колебание.