Стивън Хънтър - 47-ият самурай

На третия ден успя да седне в леглото и спомените му започнаха да се връщат; на четвъртия започна да вижда и да разбира по-ясно. Приблизително по това време японските медицински сестри се смениха с две американчета с къси подстрижки, за които — единствено въз основа на обръщението към него („Серж“) — предположи, че са войници, изпълняваща цивилна мисия. Все пак се държаха добре и кой знае от коя секретна база ги бяха изпратили.

На петия ден мозъкът му се възстанови достатъчно, за да може да гледа телевизия. Бързо установи, че страната се намира в състояние, много напомнящо… е, не точно траур, по-скоро мрачно вцепенение, може би чувство на ирония или онова тайно задоволство, което изпитваме от чуждата трагедия. Причината бе внезапната кончина на Юичи Мива „Шогуна“, един от най-изтъкнатите майстори на синия екран, царят на порното, основателят на известната с агресивната си политика фирма „Шогунат видео“, а също собственик на вестници и радиостанции, медиен магнат, плейбой, рицар на националистическата кауза.

Суогър гледаше мълчаливо новините по един двуезичен канал. Според слуховете милиардерът, който дори можел да получи Ордена на хризантемата, умрял внезапно от удар. Суогър бе от малцината, които знаеха от кого и с какво бе нанесен този удар. Личеше си обаче, че японците не приемат твърде навътре тази загуба. Все пак Мива бе производител на порнофилми. След няколко дни интересът към събитието намаля.

Щом успя да се добере до компютър, Суогър отвори сайта на „Джапан Таймс“ и прочете статиите от първите два дни след дуела на острова. Намери кратко съобщение в раздела за новини от страната: в парка Кийосуми бил открит неидентифициран труп, вероятно на член на якудза или човек, свързан с мафията, както можело да се предположи от тежките рани. Цитираха полицейски служител, който изразил загриженост, че макар Братството да било известно с жестокостта си, тези убийства обикновено ставали в развратните квартали като Кабукичо. Полицаят се тревожеше, че появата на такъв труп сред елегантните, исторически морави в парка Кийосуми може да означава нова фаза в историята на организираната престъпност.

Нямаше други статии, никой не идваше да го види, никой не му искаше показания, мнение, коментар. Той просто си лежеше, възвръщаше силите си, четеше вестници, гледаше телевизия, ядеше студени варени яйца, сандвичи с краставички и различни видове риба и котлети.

След около седмица отново го прегледаха, смениха му превръзките, дадоха му хапчета, след което обявиха, че вече е достатъчно здрав, за да може да пътува. Младежите му донесоха нов костюм и фалшивия паспорт на името на Томас Лий.

— Серж, имам задача да те закарам на летището. Там ще те поеме някой от Държавния. Ще му дадеш паспорта си. Трябва да го унищожат. Не знам какво става, но ми казаха да ти предам, че Томас Лий също ще изчезне.

— Кои ти казаха?

— Ами, нали знаеш? Едни костюмета. Повече не знам.

— Разбрах.

Суогър се облече, взе скромните си вещи — паспорта, самолетния билет за полет в 19:00 същата вечер. Ключовете от мотоциклета ги нямаше. И без това не му трябваха вече.

Лекарите настояха да го изпишат в инвалидна количка и единият от войниците го закара в това смешно положение до спрян пред болницата микробус, тъмен „Форд“ без особени отличителни знаци. Времето бе хладно, като в Бойс през януари. Той бавно се качи в колата, използвайки здравата си ръка и здравия крак.

— Всичко ли си взе, серж?

— Достатъчно, за да мога да се върна в Щатите.

— Значи тръгваме. Скоро ще си там.

През дългото пътуване към летището никой не заговори. На практика това бе второто му депортиране от Япония и той знаеше, че е голям късметлия, задето не са го тикнали в затвора. Колите, малките, претъпкани с хора кварталчета, игрищата за голф, всичко преминаваше като на лента покрай прозореца и след два часа ниският, лъскав корпус на Терминал 2 се показа пред тях.

Суогър слезе и единият от войниците го последва.

— Бен ще отиде да паркира. Надявам се, че нямаш нищо против, защото имаме нареждане да изчакаме, докато минеш през проверката.

— Разбира се, трябва да изпълнявате.

Всичко мина гладко. Той се регистрира, показа паспорта си, получи бордна карта (виж ти, билетът му беше за първа класа) и двамата младежи го изпратиха до скенерите.

— Винаги се получава суматоха — предупреди той. — Имам метална става и алармата се задейства.

— Няма проблем. Ще уредим нещата.