Стивън Хънтър - 47-ият самурай

Чакайте, това ли е всичко?

— Какво имаш предвид?

— Ами, никой не ме е разпитвал, дори един въпрос не дойдоха да ми зададат. Не знам какво е станало с някои от хората, с които работих. Имаше едно момиченце, което…

— Серж, ние сме само военни фелдшери. Не определяме нищо. Горе са решили да направят така.

— Пак онези „горе“.

— Съжалявам.

— Искам само да разбера дали момиченцето е добре.

— Нямам такава информация, серж. Нищо не са ми казали.

— Ох… добре, добре.

Суогър мина през скенера и този път алармата не се включи. Обърна се, кимна на двамата войници и те също кимнаха, но не помръднаха. Това бе единственият изход и явно имаха нареждане да изчакат, докато размирникът Суогър отлети.

Той тръгна към изхода за самолета, като подмина района с кафенетата и магазините, където преди няколко месеца се беше напил до безпаметност. Чувстваше се… как се чувстваше всъщност? Не доволен, не. Стар. Раните го боляха, накуцваше, трябваше да гълта хапчета, но поне не ходеше с патерици и не го возеха с количка. Усещаше странна пустота. В чакалнята беше мрачно, много подходяща обстановка за настроението му. Чувстваше се изчерпан, безполезен, изтощен, незначителен. Може би дори разочарован. Не можеше да го определи. Приключението бе свършило и сега трябваше да се върне към реалността, към нормалния живот.

До края не престана да се надява. Може би Окада сан щеше да се появи, може би щеше да доведе малката Мико, за да се сбогуват. Така поне щеше да получи някакво чувство за завършеност. Това обаче не стана и скоро извикаха пътниците за полета му.

Острието премина през бурените, преряза гладко стеблата, вдигна сламки и листа, които се разпиляха по вятъра. Наляво-надясно, наляво-надясно, косата събаряше къпините. Боб работеше с постоянен ритъм, навеждаше се, леко се изправяше, замахваше.

Трябваше да започне отначало, разбира се, защото по време на няколкото месеца в Калифорния и Япония теренът отново бе обрасъл. Сега, под облачното зимно небе, изобщо не личеше къде е косил преди и къде не е. За четвърти ден идваше, студът щипеше, вятърът пронизваше, но по неясна дори за самия него причина той се беше върнал с косата и отново се бе заел с тази продължителна работа.

— Това не е проблемът — бе казала Джули. — Изобщо не те интересува какво ще стане с мястото. Нещо те гризе отвътре. Усещам го. Трябва да потърсиш помощ.

— Мила, нищо ми няма. Започнал съм тази работа и сега искам да я довърша.

— Трябва да поговориш с някого за случилото се в Япония. Може би не с мен, не с някого от този град, а със специалист. Не съм те виждала толкова оклюмал от деня, когато за първи път се появи надупчен от куршуми в двора ми. Боб, ако не решиш този проблем, той ще те съсипе.

— Нищо лошо не е станало в Япония. Всички казват, че е било голям успех, че сме си свършили работата. Сега съм пак при теб и всичко е наред, само трябва да свърша тази работа.

— Да, и се върна, както винаги, уморен, натъжен и с нови белези. Такива рани можеш да получиш, само когато се биеш за живота си. Но положението е по-сериозно. Усещам какво става. Някой е загинал, някой, когото си обичал, а не си намерил начин да излееш скръбта си. Скъпи, трябва да направиш нещо, за да ти олекне.

— Да, станаха лоши неща. Няколко души умряха. За съжаление не можах да направя нищо, за да го предотвратя. Но не това е проблемът. Имаше едно дете, на което много исках да помогна. И не можах. Затова сега ще остане самичко. Не умря, просто остана сираче. Това е. Някой друг път ще ти разкажа повече.

— Съжалявам. Хубаво щеше да ни бъде, ако имахме малко дете. Тази къща щеше да се съживи. Дори може би искам да имам дете. Особено, след като толкова години съм живяла с един сърдит стар мечок.

Дори Ники, която бе дошла във ваканция, не успя да го разведри.

— Измъчва го някакъв проблем с едно дете, но не иска да говори за това — каза майка й. — Пък е прекалено упорит и не ще да си почине, нито да потърси помощ.

— Ще му мине. Нали го знаеш. Всичко може да преодолее.

— Някой ден обаче няма да успее да преодолее нещо. И може би този ден е дошъл.

— Не, ще се оправи.

Но Ники сама не си вярваше. Баща й се държеше, сякаш мислите му бяха на друго място.

Дете? Какво беше това дете?

И така, тримата си живееха в хубавата къща в покрайнините на Бойс и отдалеч всичко изглеждаше идеално. Грижовен баща, милата му жена и красивата им дъщеря от време на време слизаха в града да се поглезят в някой хубав ресторант или да отидат на кино. Животът им изглеждаше като песен, имаха много пари, бяха умни и привлекателни, всеки, който ги видеше, би си помислил: „Това са истински американски аристократи, не потомствени, а спечелили благосъстоянието си с труд и умения. Дарени са със здраве, кураж, дори с известно състояние, гордеят се един с друг. Идеалът на нашата страна.“