Иън Колдуел - Петото евангелие

— Кой може да го е направил? — прошепвам.

Симон издърпва едно от чекмеджетата и тършува вътре за скритите си за спешни случаи цигари. На същата тази тоалетна масичка баща ни държеше два пепелника, защото един не беше достатъчен. Пушенето беше официално държавно развлечение, преди Йоан Павел да го забрани. Но изражението на Симон не се прояснява, когато намира търсеното. Чекмеджето не влиза обратно на мястото си, той го разклаща и цялата тоалетка се накланя.

— Защо са погнали нас? — питам.

Брат ми смъква хавлията и облича бельото си. Вече виждам защо внимава с крака си — кожата му е посиняла. Нещо е пристегнало мускула.

— Не го казвай — предупреждава той, като вижда, че съм забелязал.

Когато служителите на Секретариата влязат в света на коктейлите и на официалните вечери, имат усещането, че са изневерили на духа на свещеничеството. Затова прибягват до едновремешни средства. Някои се бичуват. Други носят власеници или вериги. Трети постъпват като Симон: пристягат бедрата си с груба връв. Това са бързодействащи лекарства срещу насладите на работата в посолство. Симон обаче би трябвало да е по-разумен. Баща ни предпочиташе гръцкия подход: пост, молитва, спане на студения под.

— Ти кога…? — питам го.

— Недей — срязва ме той. — Просто ме остави да се облека.

Време е да се махнем от тук.

Петрос застава на прага, понесъл цяла планина пижами с динозаври.

— Това стига ли? — пита.

Симон бързо се шмугва в дрешника.

— Ела, Петрос — повеждам го обратно към кухнята. — Да почакаме чичо Симон навън.

Казармата на швейцарската гвардия е малко по-надолу по улицата. Достъпът на външни лица е забранен, но двамата със Симон сме прекарали не една и две нощи там след смъртта на родителите си. Войниците ни позволяваха да тичаме заедно с тях, да ползваме спортния им салон, да ходим на партитата с фондю, които си правеха. Сред тези стени преживях първия си махмурлук. Повечето ни стари приятели са се върнали в Швейцария в търсене на нови приключения, но тези, които останаха, сега са офицери. Гвардейците на пост им се обаждат за указания и веднага ни махват да минем.

Заинтригуван съм колко млади ми се струват новите попълнения. Прослужили са нужния период в швейцарската армия у дома, но иначе изглеждат като току-що завършили гимназисти. А някога това бяха мъжете в тази страна, на които най-силно се възхищавах. Сега са просто пораснали момчета, десет години по-млади от мен.

Казармата се състои от три дълги постройки, разделени от тесни, подобни на пресечки дворове. Новобранците спят заедно в сградата пред римската граница. Сградата на офицерите, към която сме се запътили, е най-вътрешната и задната ѝ страна е до папския дворец. Качваме се с асансьора и хлопаме на вратата на най-близкия ми приятел в гвардията, Лео Келер. Отваря ни съпругата му София.

— О, Алекс, колко ужасно! — възкликва тя. — Не мога да повярвам, че се е случило. Влизайте, влизайте.

Новините се разпространяват бързо в тези казарми.

— Може ли да пипна бебето? — пита Петрос и още преди София да успее да отговори, поставя двете си длани на издутия ѝ корем.

Понечвам да го дръпна назад, но тя се усмихва и покрива неговите ръчички с дланите си.

— Бебето хълца — обяснява. — Усещаш ли?

Тя е красива жена със слаба фигура, каквато беше Мона, и със сходна стойка. Дори косата ѝ е като на съпругата ми — с цвят на кестен, но, изсветляла от римското слънце, понякога е като червеникав ореол около лицето ѝ. Двамата с Лео се ожениха преди година, но аз още се взирам в нея и откривам нещо, което всъщност го няма. Изчервявам се заради спомените за Мона, които София възражда, и съпружеските желания на един мъж.

Напомнят ми за самотата, която иначе успявам да превъзмогвам.

— Влизайте и сядайте — кани тя трима ни. — Ще ви донеса нещо за хапване. — Но после, изглежда, променя намерението си. — А, разбирам, по-добре не. — Вперила е поглед над рамото ми към брат ми Симон — Аз ще остана тук с Петрос. А вие, отци, отидете да пийнете в столовата долу.

Разчела е нещо в погледа му.

— Благодаря, София — отговарям. Приклякам пред Петрос и добавям: — Скоро ще се върна да те сложа да си легнеш. Дръж се прилично, нали?

— Хайде — прошепва ми Симон и ме подръпва за расото. — Да тръгваме.

Столовата на швейцарската гвардия е на долния етаж на сградата. Вътре е като в тъмница и само няколко строги полилея разкъсват сумрака. По стените има стенописи в естествени размери, изобразяващи някогашния разцвет на тази петстотингодишна армия. Нарисувани са в по-ново време и изглеждат толкова нелепо и карикатурно, че само художник, който вярва в съществуването на чистилището, може да създаде подобно нещо в сянката на Сикстинската капела.