Иън Колдуел - Петото евангелие

— Точно от отсрещната страна на пътя има будка на карабинерите — отбелязвам. — Защо Уго не ги е повикал?

— Не знам.

Може и да ги е повикал, а те да са отказали да преминат границата на Ватикана. А дори да е набрал нашия спешен номер 112, той надали би свършил работа тук.

— Какво ти каза по телефона? — питам.

— Моля те, Алекс — вдига ръка Симон. — Трябва ми малко време.

Затваря се в себе си, сякаш споменът за телефонния разговор е особено болезнен. Сигурно позвъняването е дошло, докато Симон е пътувал от летището. Може би е казал на шофьора веднага да се отклони, но и това не се е оказало достатъчно.

Помня как взе първия полет и пристигна, след като му съобщих, че Мона ме е напуснала. Закле се да остане колкото е нужно, за да се почувствам отново човек. Отне ми шест седмици. Лучио го умоляваше да се върне в посолството. Но вместо това Симон ми помогна да облепя цял Рим с листовки, да звъня на роднини и на приятели, грижеше се за Петрос, докато аз себично обикалях града и посещавах местата, където се бях влюбил в жена си. По-късно, когато той се върна в България, пощата ни преливаше от писма, адресирани до Петрос, и във всяко имаше снимка, направена от Симон в София: вятърът развява перчема на някакъв мъж; акордеонист с маймунката му; катерица върху планина от лешници. Те се превърнаха в тапет в стаята на Петрос. Ритуалното четене на писмата постави ново начало за мен и сина ми. Така разбрах какво е имал предвид Лучио. Докато Симон правеше снимки, по-недостойни свещеници се катереха по служебната стълбица. Накрая му заявих, че с Петрос сме оставили лошото зад гърба си. Край с писмата. Моля те.

Светлините на Рим започват да ни обливат с цветове. Очите на Симон шарят, преценяват гледката през предното стъкло. Минал е повече от месец, откакто за последен път е виждал този градски пейзаж, повече от месец, откакто е дишал тукашния въздух. Тази вечер трябваше да се състои неговото завръщане у дома.

— Забеляза ли дали някоя градинска порта не е останала отключена? — питам тихо, но той явно не ме чува.

Жилищната сграда, в която сме отраснали със Симон и където аз все още живея с Петрос, се нарича Палацо Белведере, защото на италиански можеш да наречеш всичко „палат“. Нашият е правоъгълна тухлена постройка отпреди сто години, когато на папата му омръзнало да среща домакини и деца по частното си стълбище. Белведере означава „красива гледка“, но и нея нямаме: от едната страна е ватиканският супермаркет, а от другата — паркингът. Това е сграда със скромни ведомствени жилища.

Живеем на последния етаж, срещу братята от Ордена на свети Йоан, които въртят ватиканската аптека на партера. От няколко прозореца виждаме задните прозорци на апартамента на Йоан Павел в папския дворец — истинско палацо, откъдето и да го погледнеш. На малкия паркинг отзад един полицай проверява дали автомобилите имат разрешение да паркират. У дома сме.

— Да питам брат Самуел има ли цигари? — предлагам, докато се качваме по стълбите.

Ръката на Симон трепери.

— Не, не го буди Някъде вътре имам запаси.

Друг полицай, с когото се разминаваме по стълбите, забелязва окаяния вид на Симон, но тактично отмества поглед.

Спирам.

— Какво правите тук, полицай? — изломотвам и се завъртам на стълбите.

Той вдига поглед от основата на стълбището. Кадет с детски очи.

— Отци — мачка служебното си кепе младежът… — случи се злополука.

— Каква злополука? — смръщва се Симон.

Аз вече съм хукнал нагоре по стълбите.

Вратата на апартамента ми е отворена. Трима мъже са се скупчили в дневната. В кухнята един стол е паднал на облегалката си. На пода има счупена чиния с храна.

— Къде е Петрос? — крясвам. — Къде е синът ми?

Мъжете се обръщат. Братята хоспиталиери от съседния апартамент, все още с белите си престилки върху черните раса след работния си ден в аптеката. Един от тях ми сочи към спалните. Нищо не казва.

Объркан съм. В коридора има преобърнато шкафче. Подът от твърдо дърво е осеян с листове. В мен, невинна и крехка, се взира бащината ми икона на Младенеца. Червената ѝ глинена рамка се е строшила при падането. Зад вратата на спалнята се чува женско хлипане.

Сестра Елена.

Бутвам вратата. И двамата са вътре, сгушени на леглото. Петрос е в скута на Елена, ръцете ѝ са го обгърнали като пашкул. Срещу тях на леглото, където спеше Симон като дете, седи униформен от жандармерията, който си води бележки.

— … по-висок, струва ми се — казва Елена, — но не го огледах добре.