Иън Колдуел - Петото евангелие

Полицаят рязко вдига поглед към Симон, който е застанал зад мен — исполин, излязъл от окото на буря.

— Какво се е случило? — питам, нахълтвайки вътре. — Да не сте пострадали?

— Тате! — възкликва Петрос и се измъква от ръцете на монахинята.

Лицето му е зачервено и подпухнало. Щом се озовава в прегръдката ми, отново се разплаква.

— О, слава богу — възкликва сестра Елена и се надига от леглото, за да ме посрещне.

Петрос трепери в прегръдката ми. Опипвам тялото, търсейки рани.

— Невредим е — прошепва Елена.

— Какво става?

Тя закрива устата си с ръка. Торбичките под очите ѝ се отпускат.

— Един мъж нахлу в апартамента — отговаря.

— Какво? Кога?

— Бяхме в кухнята. Вечеряхме.

— Не разбирам. Как е влязъл?

— Не знам. Чухме го на вратата. И после се озова вътре.

Обръщам се към полицая.

— Заловихте ли го?

— Не. Но спираме всеки, който се опита да прекоси границата.

Притискам Петрос към себе си. Значи униформеният на паркинга не проверяваше разрешенията за паркиране.

— Какво е търсил? — питам го.

— Разследваме — отговаря ми той.

— Имали и други обрани апартаменти?

— Не ни е известно да има.

За пръв път чувам за обир в тази сграда. В нашето ватиканско селище почти няма битова престъпност. Петрос заравя носле в шията ми и прошепва:

— Трябваше да се скрия в дрешника.

Потупвам го по гърба и питам Елена:

— Стори ли ти се познат?

Селището е малко. Сестра Елена живее в манастир, но с Петрос познаваме почти всички, които живеят между стените на Ватикана.

— Никога не съм го виждала, отче — отговаря тя. — Толкова силно блъскаше по вратата, че грабнах Петрос от стола и го донесох тук.

Поколебавам се.

— Блъскал е по вратата?

— И крещеше, и клатеше бравата. Нахлу вътре още докато носех Петрос. Истинско чудо е, че се добрахме навреме до спалнята.

Сърцето ми бие до пръсване. Обръщам се към полицая.

— Значи не е било обир?

— Не знаем какво е било, отче.

— Опита ли се да ви нарани? — питам Елена.

— Заключихме вратата на спалнята и се скрихме в дрешника.

Свеждам поглед и установявам, че синът ми оглежда бледата и опръскана с кал фигура на чичо си. Лицата и на двамата са разстроени и потресени.

— Петрос — погалвам го по изопнатото гръбче, — всичко е наред. В безопасност си. Нищо лошо няма да ти се случи.

Двамата със Симон са се вторачили един в друг. И се гледат с блеснали сини очи. Има нещо животинско в погледа на брат ми, което той се мъчи, ала не успява да овладее.

— Сестро — повтарям шепнешком, — той нарани ли някой от двама ви?

— Не. Не ни обърна никакво внимание. Чувахме го как обикаля отвън.

— Какво правеше?

— Стори ми се, че влезе във вашата стая. Викаше двама ви по име.

Притискам Петрос към себе си и предпазвам лицето му с рамото си.

— Кого?

— Вас и отец Симон.

Тръпки ме побиват. Усещам, че полицаят ме гледа и преценява реакцията ми.

— Отче — казва той, — можете ли да внесете някаква яснота по въпроса?

— Не. Не, разбира се. — Обръщам се към Симон — Ти сещаш ли се за нещо?

Погледът на брат ми е отвеян. Пита само:

— По кое време стана?

Долавям тревожна нотка в гласа му. Подсказва ми нещо, което отначало ми се струва нерационално, но постепенно плъзва като мастило в мислите ми. Питам се дали нападението не е свързано с онова, което е сполетяло Уго. Дали убиецът му не е дошъл тук след това.

— Случи се броени минути след като отец Алекс потегли — обяснява сестра Елена.

Кастел Гандолфо е на трийсетина километра от тук. Пътуването отнема четирийсет и пет минути. Би било почти невъзможно един и същ човек да извърши и двете нападения. Пък и не ми хрумва причина. Единствената връзка между нас и Уго е работата ни по неговата изложба.

Симон посочва към дрешника и пита:

— Колко време беше вътре?

— Адски дълго — отговаря доволно Петрос. Най-сетне някой да обърне внимание на неговото страдание.

Но погледът на Симон се отмества към прозореца.

— Повече от пет минути? — питам, защото усещам, че брат ми наистина иска да разбере.

— Много повече.

Значи полицаят не е бил откровен с нас. Защото от вратата на апартамента до границата се стига за една минута тичешком. Тази вечер никой няма да бъде заловен на портите.

Той затваря бележника си и се изправя.

— Долу ви чака кола, сестро. Не бива да се прибирате пеша в тъмното.

— Благодаря ви — казва Елена, — но ще пренощувам тук. Заради малкия.

Полицаят отваря вратата малко по-широко.