Иън Колдуел - Петото евангелие

— Игуменката ви очаква. Шофьорът е в коридора и ще ви отведе долу.

Сестра Елена е упорита възрастна монахиня, но не би спорила с полицията пред Петрос. Целува го за лека нощ и докато обхваща бузката му с длан, осеяната ѝ със старчески петна ръка трепери.

— Ще ти звънна по-късно — казвам ѝ аз. — Искам да те питам за още някои неща.

Тя кимва безмълвно. Петрос се сгушва в прегръдките ми, когато сестра Елена си тръгва. Пръстчетата му са вкопчени във футболната фланела, с която не се разделя. Отпред тя е мокра от сълзите му. В този миг забелязвам раклата, избутана пред вратата на дрешника. Явно сестра Елена първа е излязла от там, за да позвъни на жандармерията. И е накарала Петрос да остане вътре, за да е на сигурно място. Значи синът ми е стоял самичък в тъмния дрешник.

Усещам го как диша до шията ми и си давам сметка, че трябваше да е в леглото още преди половин час. Усещам колко е изтощен по това колко натежава тялото му.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — прошепвам му.

Отправяме се към кухнята и той ми посочва счупената чиния върху плочките.

— Аз го направих. Без да искам.

Изправям съборения стол. Елена явно го е грабнала от мястото му, нищо че тежи петнайсет килограма. Свалям от една полица портокалова фанта, пазена само за специални случаи. Тя е любимата напитка на Петрос, откакто видя, че кардинал Ратцингер я пие в „Кантина Тиролезе“ в града. Той заравя нос в пластмасовата чаша, а аз поглеждам над рамото му към бъркотията в коридора, която продължава и по посока на спалнята ми. По някаква причина е подминала стаята на Петрос. Което потвърждава версията на Елена за случилото се.

— Има буря — отбелязва Петрос, изплувал от портокаловата лагуна.

Кимам разсеяно. Сигурно си мисли за мъжа навън, за нападателя, който не е заловен. Наблюдавам полицая, който се връща от оглед на спалнята ми. Когато минава покрай вратата на Петрос, се появява Симон Полицаят го пита нещо, а брат ми отговаря:

— Не, племенникът ми преживя предостатъчно за една нощ.

— Тате? — вика ме Петрос.

Обръщам се. Той ме гледа очаквателно.

— Да?

— Попитах дали колата се повреди в дъжда?

Нужно ми е малко време да разбера. Петрос се чуди защо двамата със Симон се прибираме толкова късно, защо той и сестра Елена са били сами, когато е дошъл онзи човек.

— Ами… спукахме гума.

Фиатът често се разваля. Петрос е истински авторитет, що се отнася до изтичането на масло и повреденото динамо. Понякога се притеснявам, че се превръща в енциклопедия на злощастията.

— Добре — казва той, наблюдавайки как чичо му затваря вратата след полицая.

Апартаментът отново си е наш. Симон присяда до племенника си и ръстът му успокоява Петрос, който се премества на ръба на стола като кацнала на клонка пеперуда, която се припича на слънцето.

— Утре ще се върнат — заявява Симон.

Кимвам. Не можем обаче да обсъждаме пред Петрос онова, което се налага да предприемем.

Брат ми полага огромната си длан върху косата на племенника си и я разрошва. От расото му се сипят прашинки от засъхналата кал.

— Наложи ли се да вдигате колата? — пита Петрос.

— Моля?

— За да смените гумата — пояснява Петрос.

Със Симон се споглеждаме.

— Аз просто използвах… — замотава се Симон и щраква с пръсти във въздуха.

— Крик? — подсказва Петрос.

Брат ми кимва и рязко се изправя.

— Ей, Петрос, трябва да се поизмия, ясно? — Поглежда ме и добавя: — Ubi dormiemus? — На латински. За да не разбере Петрос. Пита къде ще спим.

Значи сме на едно мнение — вероятно не е безопасно да останем тук.

— В казармата на швейцарците? — предлагам. Най-сигурното място в страната след апартамента на Йоан Павел.

Симон кимва и се помъква към душа, полагайки неимоверно старание да прикрие лекото накуцване.

След като той се отдалечава, казвам на Петрос да си вземе любимата пижама. След това включвам компютъра и нетърпеливо изчаквам старият процесор да претърси пощата ми за името на Уго. Напрегнат съм. Ослушвам се за шумове извън коридора.

Появяват се двайсетина съобщения. Всичките от лятото. Последното, отпреди две седмици, е това, което търся. Докато го препрочитам, се чудя дали очите не ме лъжат. Сигурно в момента преценката ми не е трезва. Но когато чувам познатото бълбукане на водата в тръбите, го принтирам, сгъвам листа и го пъхвам в расото си. Отивам при Симон в стаята, която някога беше спалнята ни с Мона.

Заварвам го да сгъва изцапаното расо над торбата за мръсните дрехи, на която навремето майка ни избродира думите: Битие 1:4: И отдели Бог светлината от тъмнината. Той изглежда още по-притеснен. И аз се чувствам така. Сега, когато и Петрос е застрашен, ме обзема тревога. Сестра Елена най-вероятно е спасила живота му.