Иън Колдуел - Петото евангелие

Аз също ставам и тръгвам след него, усещайки тялото си вдървено. Разказът на Лео е добавил огромно ново обстоятелство, свързано със смъртта на Уго.

Швейцарските гвардейци са го пропуснали, защото е отминало времето, когато всеки римокатолик, стъпвал в училище, е знаел латински. Баща ми обаче научи синовете си да четат и гръцки, и латински, затова аз знам какво означават думите, които Лео е видял върху драперията на онзи ковчег. Те са молитва: Tuam Sindonem veneramur, Domine, et Tuam recolimus Passionem.

В тъмното Лео сигурно е успял да получи само смътна представа за размерите на ковчега, защото той е твърде голям за човешко тяло. Знам го, тъй като веднъж съм го виждал със собствените си очи. Знам какво е криел Уго.

Преди седемстотин години в малко френско селце за пръв път в западната история се появява християнска реликва. Никой не знае откъде се е взела, нито как се е озовала там. Но постепенно, както става с всички реликви, тя отива в по-добри ръце. Неин собственик става кралското семейство, което управлява областта. След време я преместват в алпийската си столица.

Торино.

Торинската плащаница се смята за погребалното платно, в което е бил увит Исус Христос. На нея има загадъчно, почти фотографско изображение на разпнат мъж. В продължение на пет века плащаницата се съхранява в страничен параклис на Торинската катедрала и е обект на толкова старателни грижи и закрила, че я излагат пред широката публика само няколко пъти на столетие. Само два пъти за половин хилядолетие е напускала града: веднъж по време на бягството на кралското семейство при нашествието на Наполеон и веднъж през Втората световна война. Това второ пътуване отвежда плащаницата в планински манастир, близо до Неапол, където тя се съхранява тайно. Тъкмо докато пътува към този манастир, плащаницата минава през Рим за един-единствен път.

Само веднъж в историята. Досега.

Повечето реликви се пазят в специални хранилища, наречени реликварии. Преди седем години, през 1997-а, пожар в Торинската катедрала едва не унищожи плащаницата, положена в сребърния си реликварий. След това ѝ бе осигурено ново хранилище — наподобяващо голям ковчег, — херметически затворен сандък от сплав, използвана в аеронавтиката.

Тази сандък е покрит със златист плат, на който е избродирана традиционната латинска молитва за плащаницата: Tuam Sindonem veneramur, Domine, et Tuam recolimus Passionem. Почитаме Твоята Свещена плащаница, Господи, и размишляваме над Христовите мъки.

Сигурен съм, почти непоколебимо сигурен, че Лео е видял в каросерията на онзи камион най-прочутата реликва на нашата религия. Кулминацията на историческата експозиция, която Уго Ногара създаде в чест на плащаницата.

Запознах се с Уго Ногара, защото се стараех да се запознавам с всички приятели на Симон. Повечето свещеници умеят добре да преценяват човешкия характер, но моят брат имаше навика да кани бездомници на вечеря. Излизаше с момичета, които крадяха повече сребърни прибори от бездомниците. Една нощ, докато той помагал на монахините във ватиканската кухня за бедни, двама пияници се сбили и единият извадил нож. Симон се намесил и стиснал острието с ръка. Не го пуснал, докато не пристигнала жандармерията.

На следващата сутрин майка ни реши, че вече е време за психотерапия. Психиатърът беше възрастен йезуит, в чийто кабинет миришеше на стари книги и на цигари с аромат на карамфил. Върху бюрото му имаше снимка на Пий XII с автограф — папата, който твърдеше, че Фройд е перверзник и че йезуитите не бива да пушат. Майка ми попита дали аз трябва да изчакам отвън, но психиатърът отвърна, че това ще бъде само неофициален преглед, а ако се окаже, че Симон се нуждае от лечение, тя също ще трябва да чака отвън. Затова майка ми, обляна в сълзи, рискува и попита дали съществува медицинско название за проблема на Симон. Защото по списанията го наричаха „смъртоносно желание“.

Йезуитът зададе на Симон няколко въпроса, после поиска да види мястото, където палецът беше зашит за дланта му. Накрая попита мама:

— Госпожо, чували ли сте за човек на име Максимилиан Колбе?

— Той някакъв специалист ли е?

— Бил е свещеник в Аушвиц. Нацистите го принудили да гладува шестнайсет дни, после го отровили. Колбе доброволно се подложил на това наказание, за да спаси живота на напълно непознат човек, който иначе щял да бъде убит. Подобно поведение ли е предизвикало вашата тревога?

— Да, отче. Именно. Има ли медицинско название за хора като Колбе?