Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— С Питър поне можех да разбера. Не бяхме идеалната двойка. Той обичаше повече спорта, отколкото мен. Искаше да ме вкара в леглото и после загуби интерес. — Кати плъзна ръка през косата си, опитвайки да отметне назад кичурите, намокрени от сълзи. — Но ти… Аз се борих за теб. Изчаках цял месец, преди да ти позволя да ме целунеш за пръв път. След като спахме заедно, цяла нощ плаках, защото се боях, че ще те изгубя. — Тя млъкна, сякаш мисълта бе прекалено мъчителна. — А сега те губя заради една книга. Книга. Поне ми кажи, че не е каквото си мисля, Том. Кажи ми, че тайничко си се срещал с някоя своя колежка. Кажи ми, че е защото тя не върши глупости като мен, не танцува гола пред теб като някаква идиотка, понеже си мисли, че харесваш пеенето й, и не те събужда да тичаш в шест сутринта, понеже иска всяка сутрин да се увери, че още те има. Кажи ми нещо.

Тя ме гледаше от долу на горе, сломена и засрамена от това, а аз си мислех само за едно. Скоро след катастрофата една вечер обвиних майка си, че не е държала на баща ми. Ако го беше обичала, казах й аз, щеше да го подкрепяш в работата. Не мога да опиша изражението й в онзи момент, но то ме убеди, че на света няма по-долни думи от ония, които току-що бях изрекъл.

— Обичам те — казах аз и пристъпих към Кати, за да може да притисне лице към ризата ми и да стане невидима за момент. — Съжалявам от все сърце.

И мисля, че точно в този момент течението се преобърна. Гибелното ми състояние, онази любовна история, която смятах за запечатана в гените си, бавно взе да разхлабва хватката си върху ми. Триъгълникът се сгромолясваше. На негово място оставаха само две точки — две звезди, разделени от най-малкото възможно разстояние.

Около нас се струпаха безброй мълчания, изпълнени с всичко, което тя искаше да ми каже, но то бе излишно; с всичко, което аз исках да й кажа, но не знаех как.

— Ще кажа на Пол — изрекох с най-искрена вяра, — че повече няма да работя по книгата.

Изкупление. Разбирането, че не оказвам съпротива, че най-сетне съм проумял кое е най-добро за нашето щастие, накара Кати да стори нещо, което очаквах да пази за много по-късно, когато ще е уверена, че наистина съм скочил във влака. Тя ме целуна. И това кратко докосване сътвори като удар на мълния ново начало за нас.

Тази нощ не видях Пол; бях при Кати и му съобщих решението си едва на другата сутрин. Той също не изглеждаше изненадан. Толкова бях изстрадал с Колона, че Пол очакваше да вдигна ръце при пръв удобен случай. Джил и Чарли го бяха убедили, че при всяко положение така ще е най-добре. Странно, но не ми се сърдеше. Може би предчувстваше, че пак ще се върна. Или пък бе стигнал тъй далече напред, че вярваше в способността си да се справи с гатанките и сам. Както и да е, когато накрая споделих с него разсъжденията си — за урока с Джени Харлоу и гравюрата на Карачи — той сякаш се съгласи. По лицето му виждах, че знае за Карачи много повече от мен, но нито веднъж не ме поправи. Пол, който имаше повече основания от всеки на този свят да вярва, че някои тълкувания са по-добри от другите, и че най-точните променят всичко, бе както винаги великодушен към моята гледна точка. Мисля, че това бе нещо повече от мълчаливо изказване на уважение; беше знак за другарство.

— По-добре да обичаш нещо, което може да отвърне на обичта — каза ми той.

Нямаше смисъл да казва друго.

И тъй, онова, което започна като дипломна работа на Пол, отново се превърна в дипломна работа на Пол. Отначало наистина изглеждаше, че ще се справи сам. Четвъртата гатанка, която ме бе надвила, отстъпи пред него още на третия ден. Подозирам, че през цялото време се бе досещал, но си мълчеше, защото знаеше, че няма да приема съвет от него. Отговорът беше в книгата на някой си Ораполо „Йероглифика“, която се появила в ренесансова Италия през двайсетте години на петнайсети век с претенциите, че е решила вековния проблем с превода на египетските йероглифи. Ораполо, смятан от хуманистите за някакъв древен египетски мъдрец, всъщност бил учен от пети век, който пишел на гръцки и навярно разбирал от йероглифи точно толкова, колкото ескимос от слънчеви бани. Някои символи от неговата „Йероглифика“ съдържат животни, които дори не се срещат в Египет. И все пак сред трескавия стремеж на хуманистите към нови знания текстът придобил безумна популярност, поне в тесните кръгове, където мъртви езици и безумна популярност не се изключват взаимно.

Според Ораполо нощната сова е символ на смъртта, защото нощната сова безшумно се спуска в нощта над малките гарванчета също както смъртта ненадейно връхлита човека. Орел с крива човка, пише Ораполо, означава старец, умиращ от глад, защото когато орелът остарее, човката му се изкривява и той гладува до смърт. И накрая слепият бръмбар е знак за човек, умрял от слънчев удар, защото бръмбарът умира, когато го заслепи слънцето. Колкото и загадъчно да звучаха разсъжденията на Ораполо, Пол веднага разбра, че е открил верния източник. И много скоро откри кое е общото между трите животни — смъртта. Прилагайки като ключ за шифъра латинската дума mors, той разгада четвъртото послание на Колона.