Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Искаш ли още чаша кафе?

— Да, благодаря.

И така се започна.

Колко е странно да строиш въздушни кули. Сътворихме приятелството си от нищо, защото именно нищото бе сърцевина на онова, по което си приличахме. След онази вечер разговорите с Пол постепенно взеха да стават все по-естествени за мен. Не след дълго дори започнах да си мисля, че е имал право за баща ми — че може би донякъде наистина е и негов баща.

— Знаеш ли какво казваше той? — попитах го една вечер в стаята му, докато разговаряхме за катастрофата.

— Какво?

— Силните взимат от слабите, но умните взимат от силните.

Пол се усмихна.

— Някога в Принстън имало един баскетболен треньор, който редовно повтарял това — продължих аз. — Когато постъпих в гимназията, опитах да играя баскетбол. Всеки ден баща ми идваше да ме взима от тренировки и когато му се оплаквах колко по-нисък съм от останалите, отговаряше: „Няма значение колко са високи, Том. Запомни: Силните взимат от слабите, но умните взимат от силните“. Все това повтаряше. — Аз поклатих глава. — Господи, беше ми втръснало.

— Вярваш ли, че е истина?

— Че умните взимат от силните?

— Да.

Разсмях се.

— Не си ме виждал да играя баскетбол.

— Е, аз вярвам — каза Пол. — Определено вярвам.

— Шегуваш се…

Едва ли някой беше отнесъл повече бой и подигравки в гимназията от него.

— Не. Ни най-малко. — Той вдигна ръце. — Ето ни в колежа, нали?

В настаналото мълчание аз погледнах трите книги на бюрото му. Стрънк и Уайт, Библията, „Документът Беладона“. За него Принстън бе дар на съдбата. Можеше да забрави всичко останало.

Пол, Джил и аз вървим от „Холдър“ на юг, към центъра на градчето. На изток високите, тесни прозорци на библиотеката „Файърстоун“ хвърлят по снега ивици огнена светлина. Нощем сградата прилича на древна пещ, чиито дебели каменни стени предпазват света от жаравата на учението. Веднъж сънувах, че посещавам посред нощ „Файърстоун“ и я заварвам пълна с насекоми — хиляди книжни червеи с миниатюрни очила и нощни шапчици, хранещи се като по магия чрез четене на книги. Те пълзяха от страница на страница, пътешестваха по думите и докато напрежението растеше, влюбените се целуваха и злодеите стигаха до заслужения си край, опашките на червеите започваха да светят все по-силно, докато накрая цялата библиотека се превърна в нещо като църква, изпълнена със ситни пламъчета, бавно пълзящи от ляво на дясно.

— Бил ме чака вътре — казва Пол и рязко спира.

— Искаш ли да дойдем с теб? — пита Джил.

Пол поклаща глава.

— Няма смисъл.

Но гласът му издайнически потрепва.

— Ще дойда — казвам аз.

— Аз ще ви чакам в стаята — казва Джил. — Ще се върнете ли за лекцията на Тафт в девет?

— Да — кимва Пол. — Разбира се.

Джил ни махва с ръка и се обръща. Ние с Пол продължаваме по пътеката към „Файърстоун“.

Щом оставаме сами, осъзнавам, че и двамата не знаем какво да кажем. От дни насам не сме разговаряли истински. Като братя, които взаимно не харесват съпругите си, не можем да говорим дори за дреболии, без да засегнем главната разлика помежду ни — той смята, че аз съм се отказал от „Хипнеротомахия“, за да бъда с Кати; аз пък смятам, че той дори няма представа от колко много неща се е отказал заради една книга.

— Какво иска Бил? — питам аз, когато наближаваме главния вход.

— Не знам. Не ми каза.

— Къде ще се срещнем с него?

— В залата за редки издания.

Там се пази и екземплярът на „Хипнеротомахия“.

— Мисля, че е открил нещо важно.

— Какво например?

— Не знам. — Пол се запъва, сякаш търси най-точните думи. — Но книгата е дори нещо повече, отколкото си мислехме. Сигурен съм. Двамата с Бил имаме чувството, че сме на прага на голямо откритие.

От седмици не съм виждал Бил Стийн. Затънал в шестата година на безкрайна програма за следдипломна квалификация, той постепенно сглобява дисертация за технологията на ренесансовия печат. Мършав и кокалест, той имаше за цел да стане професионален библиотекар, докато не го обзеха по-големи амбиции; академична стипендия, преподавателско място, издигане — всички маниакални цели, идващи неминуемо, когато човек първо иска да служи на книгите, а после решава, че книгите трябва да служат на него. Всеки път, когато го видя извън „Файърстоун“, той прилича на заблуден призрак — същинска торба с кости с воднистосини очи и странна къдрава рижа коса, издаваща, че е наполовина евреин, наполовина ирландец. Мирише на библиотечна плесен, на книги, които всички останали са забравили, и след разговор с него понякога сънувам кошмари как Чикагският университет ще бъде изпълнен с безброй копия на Бил Стийн, вкопчени в писмените си работи с онова механично упорство, на което никога не съм бил способен, и чиито безцветни очи гледат право през мен.