Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Но всичко се промени заради онова, което каза, преди да му пожелая лека нощ.

— Може би звучи странно, но имам чувството, че той е и мой баща.

Още не му бях споменал за катастрофата, но точно това не биваше да казва.

— Ти не знаеш нищо за него — възразих аз.

— Знам. Имам екземпляри от всичките му трудове.

— Чуй ме…

— Имам дори дисертацията му…

— Той не е книга. Не можеш просто да го прочетеш.

Но Пол сякаш не ме чуваше.

— „Рим на Рафаел“, 1974 година. „Фичино и възраждането на Платон“, 1979 година. „Мъжете от Санта Кроче“, 1985 година. — Той продължи да изброява на пръсти. — „Хипнеротомахия Полифили“ и „Йероглификата на Ораполо“, в алманаха „Ренесансов тримесечник“, юни 1987 година. „Лекарят на Леонардо“ в „Журнал за медицинска история“, 1989 година.

Караше по хронологичен ред, без да се запъне.

— „Шивачът на панталони“ в „Журнал за интердисциплинарна история“, 1991 година.

— Забрави статията в „Бюлетин на Американското ренесансово дружество“ — казах аз.

— Тя е през деветдесет и втора година.

— През деветдесет и първа беше.

Той се навъси.

— През деветдесет и първа година за пръв път приемаха статии от външни лица. По онова време и двамата сме били в началния клас на гимназията. Помниш ли? През есента.

Настана мълчание. За момент Пол сякаш се разтревожи. Не че греши, а че аз бъркам.

— Може да я е написал през деветдесет и първа — каза накрая той. — А са я публикували едва през деветдесет и втора. Това ли имаш предвид?

Кимнах.

— Значи се води деветдесет и първа. Прав си. — Той извади книгата, която носеше. — И после ето това.

Първото издание на „Документът Беладона“.

Той почтително я погали с длан.

— Най-добрият му труд досега. Ти си бил там, нали? Когато е открил писмото за Колона.

— Да.

— Как ми се иска да го бях видял и аз. Сигурно е било потресаващо.

Хвърлих над рамото му поглед към прозореца в дъното. Листата на дърветата бяха червени. Ръмеше дъжд.

— Така си беше — казах аз.

Пол поклати глава.

— Ти си щастливец.

Пръстите му лекичко прелистваха страниците на бащината ми книга.

— Той умря преди две години — казах аз. — Катастрофирахме с колата.

— Какво?

— Умря скоро след като написа това.

Стъклата на прозореца зад него започваха да се замъгляват по краищата. Отвън притича някакъв мъж, вдигнал вестник над главата си.

— Блъснаха ли ви?

— Не. Баща ми загуби контрол над колата.

Пол разтърка с пръст рисунката върху суперобложката на книгата. Делфин и котва — емблемата на венецианското издателство „Алдине Прес“.

— Не знаех… — каза той.

— Няма нищо.

Между двама ни никога не е имало по-дълго мълчание, отколкото в онзи момент.

— Моят баща умря, когато бях на четири години — каза Пол. — От сърдечен удар.

— Съжалявам.

— Благодаря.

— Какво работи майка ти? — попитах аз.

Той откри гънка върху суперобложката и започна да я разглажда с пръсти.

— Тя умря една година по-късно.

Опитах се да кажа нещо, но всички познати думи изглеждаха неуместни.

Пол се усмихна с усилие.

— Аз съм същински Оливър Туист — добави той и събра шепи като паничка. — Моля ви, сър, искам още.

Засмях се насила, макар че не бях сигурен дали е искал да ме разсмее.

— Просто исках да разбереш какво имах предвид — каза той. — Относно баща ти…

— Разбирам.

— Казах го само защото…

Навън покрай прозореца с полюшване отминаваха чадъри като крабове на плитчина. Тихите гласове на клиентите в кафенето сякаш се засилваха. Пол заговори, мъчеше се да заглади нещата. Разказа ми как след смъртта на родителите си бил отгледан в енорийското училище, където се грижели за сираци и бегълци от домовете си. Как, след като през всичките гимназиални години почти нямал друга компания, освен книгите, дошъл в колежа с твърдото намерение да постигне нещо в своя живот. Как търсел приятели, които да го разбират. Накрая млъкна смутено, усещайки, че е съсипал и последната надежда за нормален разговор.

— В кое общежитие си настанен? — попитах го аз, защото знаех как се чувства.

— „Холдър“. Където си и ти.

Той извади брошурата със снимките и имената на първокурсниците и ми показа смачканата страница.

— От колко време ме търсиш? — попитах аз.

— Току-що узнах името ти.

Пак погледнах през прозореца. Край стъклото мина самотен червен чадър. За момент спря и сякаш увисна в безтегловност, преди да продължи по-нататък.

Обърнах се към Пол.