Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Кастен топло го поздрави и го представи на Вейл.

— Вече сме на работа — каза тя. — Запознай се с новия си шеф.

Хардистан кимна и каза:

— Ще имаме доста работа.

— Така изглежда — отвърна Вейл.

— Колко време ще останете в града?

— Днес следобед се връщам. Трябва да видя как се чувства старата ми банда за тази работа.

— Имате ли време за обяд? — попита Хардистан.

— Разбира се, с удоволствие.

— Ще трябва да отидем до офиса ми и да попълним обичайните формуляри, за да впишем Мартин във ведомостите ни — каза Кастен. — Защо не го вземеш след това?

— Чудесно. Трябва да го информирам за Изгубената следа.

— Разполагаме ли с нещо? — попита Вейл.

— Гилзи, кутии от патрони, ушечуец и няколко души, които мислят, че са дочули нещо. Следи от експлозив С-4, с който са взривили двата края на прохода. И цифрите, надраскани на гърба на ровъра. Извадили са късмет с времето, но и без него са си били професионалисти. Операцията им е засечена във времето. Шест минути и след това са изчезнали. Разпратили сме хора из цялата област, но по този пункт съм песимист за резултата.

— А с камиона какво стана? — попита Кастен.

— Изчезнал е. И се съмнявам, че ще го видим повече.

Удбайн водеше самолета на юг над шосе 501. Ралф Андерсън разполагаше с реални възможности, бе решил той. Къщата беше купена някъде по времето, когато Уолър се бе разпял преди обира в денвърската банка. Беше малка и изолирана и Андерсън нямаше телефон. Той реши да проучи мястото от въздуха.

Сърцето му препускаше. Тази част от работата си той обичаше най-много. Ловът. Намирането на най-доброто място за стрелба. Набелязване на най-добрия маршрут за оттегляне.

Фермата се разпознаваше лесно. Беше самотна сграда на около миля от магистралата, остров в средата на една обширна ферма. Къщата се намираше в единия край на малка нива. Три черни пътя кръстосваха голямата ферма — един от тях очевидно бе северната граница на фермата на Андерсън. Самата къща лежеше между две щатски шосета, които се сливаха приблизително на миля северно от Уапаконета. Той отвори клапаните, снижи и заописва кръгове около къщата на двеста метра височина. Извади видеокамерата и даде максимално увеличение. Докато изравняваше самолета, зърна един мъж да прави нещо по трактора си. Мъжът очевидно бе потънал в заниманието си. Удбайн форсира двигателя и мъжът вдигна глава, засенчвайки очите си от слънцето. Удбайн разклати крилата в поздрав и мъжът махна в отговор. Удбайн даде газ и се изкачи на четиристотин метра. Покръжи още малко и преди да се насочи на запад, засне целия район.

След час си отдъхваше в мотелската си стая. Беше четири и половина. След деветдесет минути щеше да се стъмни. Той се преоблече в черен спортен екип, после включи видеокамерата към лаптопа си и разгледа заснетия материал. Къщата се намираше на около миля от шосе 198 на запад и от 501 на изток. Два черни пътя се пресичаха на миля североизточно от къщата. Той даде увеличение върху кръстопътя. На десетина метра западно от него се издигаше голям дъб. Той намали увеличението и проследи правата линия до къщата. Всичко изглеждаше чисто. Най-близката къща беше на около две мили.

След това проследи маршрута си за оттегляне и внимателно измери разстоянията. Час и половина най-много — и щеше да е във въздуха. Беше подготвил нещата — ключовете от колата бяха в един шкаф на летището, а мотелската му стая беше предплатена до следващия ден.

След това увеличи целта. Премести курсора върху мъжа на трактора и даде максимално увеличение. Лицето се очерта ясно.

— Здравей, Джорджи — изкикоти се тихо Удбайн. — Скоро ще се озовеш редом с Господ.

— Обичате ли китайска храна? — запита Хардистан, докато Вейл се настаняваше на седалката до него.

— Разбира се.

— Ще ви черпя един обяд. Касовите ми бележки ги осребряват.

— А моите не, така ли?

— Господин Вейл, точно в момента можете да имате всичко, което пожелаете.

— Добре, тогава ми казвай Мартин или Марти.

— Чудесно. Аз съм Били. Казах на шофьора ти, че може да си тръгва — ще те закарам до самолета след обяд. Със сигурност ще опиташ най-хубавата китайска храна, която си ял. Ресторантът не е нещо особено, но храната му е супер.

Ресторантът се намираше през няколко преки от Белия дом в стара двуетажна сграда, притисната от всички страни от извисяващите се стерилни стъклени кули. Партерното ниво бе накачено с табели: китайски кулинарен магазин, антикварен магазин, магазин за билки, магазин за цветя, аптека — но не и ресторант.