Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Хардистан взе куфарчето си и поведе Вейл през един тесен вход и после нагоре по едни стенещи стъпала. Влязоха в голяма зала с двайсетина маси, разместени без определена схема. Едната стена представляваше редица от сепарета. Стените бяха боядисани в пастелносиньо. Нямаше картини или скъпи килими, никакви дракони или аквариуми с риби. Червените покривки на масите осигуряваха единствения цвят в иначе мрачното обкръжение. Миришеше силно на чесън. Имаше само десетина клиенти, ориенталци.

Близо до площадката на стълбището имаше старо бюро и на него — само дървено сметало, сметки и молив. Никакъв телефон. Един възрастен белокос китаец с тъмносин костюм и червена вратовръзка седеше зад бюрото и четеше китайски вестник. Той вдигна поглед и се усмихна.

— Приятелю Хардистан, колко се радвам да ви видя — каза той на изискан английски, докато ги водеше през залата до едно сепаре в дъното. — Липсвахте ми.

— И на мен също. Бях зает, господин Кей.

— Разбирам. Четох вестниците.

— Това е господин Вейл. След днешния ден, сигурен съм, ще ви стане редовен клиент.

— Джой геен. И аз се надявам. Ще пият ли нещо господата?

— За мен обичайното.

— За господин Хардистан оолонг. А за господин Вейл?

— Бира, моля.

— Мога ли да ви предложа „Жълт дракон“, господин Вейл. Това е китайска бира. Особено ви я препоръчвам.

— Звучи ми особено вкусно — изрече с усмивка Вейл.

— Ще изпратя сервитьора с няколко ордьовъра и менютата. Казва се Сам.

— Благодаря ви.

Възрастният китаец се отдалечи с гръбнак, изправен като бастун. Вейл се почувства малко неловко. Дали обядът не беше предназначен да го премерят, да извадят наяве факти от живота му, да усетят начина му на мислене? Хардистан не му се стори човек, който завързва лесно запознанства.

Вейл се огледа, учуден от аскетичността на обстановката.

— Не се тревожи, сепарето не се подслушва — каза Хардистан.

— Дори и не ми е хрумвала подобна мисъл. А трябва ли?

— Не съвсем, ние вече сме от една и съща страна на барикадата, не помниш ли? Помислих си, че бихме могли да се насладим на обяда и на малко уединение, докато те запозная накратко с нещата. Тук няма да откриеш много бюрократи или политици.

Такава била значи работата, щяха да го запознават „накратко с нещата“.

Сервитьорът донесе блюдо с пържени стриди и пиле и напитките. Менюто предлагаше голямо разнообразие от кантонски специалитети. Най-отгоре беше напечатано КИТАЙСКИ РЕСТОРАНТ.

— Така ли се казва? — попита Вейл. — Китайски ресторант.

— Не мисля, че господин Кей би могъл да измисли нещо по-подходящо, така че се е спрял на очевидното.

— Как откри това заведение? — попита Вейл.

Когато бях още нов в Бюрото, бях прикрепен към офиса във Вашингтон. По онова време тук имаше цветущ китайски район, четири или пет квартала. Същински малък Чайнатаун. Точно на тази улица стана убийство. Един ювелир беше убит, застрелян в магазина си, но нищо не беше откраднато. Повечето от ориенталците тук не можеха или не искаха да говорят английски и ченгетата не стигнаха доникъде. Повикаха ни, защото имаше доказателства, че убийците вероятно са от Сан Франсиско. Кей беше помощник-управител в един ресторант, „Шанхайски градини“, точно зад ъгъла. Почти не знаеше английски. На всичкото отгоре беше нелегален имигрант. Без паспорт, без виза, нищо. Но дойде при нас и ни разказа цялата история. Някакъв шеф от Западното крайбрежие решил да се премести в този район. Убийството било предупреждение. Местните жители бяха прекалено уплашени, за да кажат каквото и да било. Кей разбрал, че единственият начин да се сложи край на това, е като ни каже каквото знае, дори и това да означава депортиране в Тайван. Очистихме бандата от Западното крайбрежие и аз лично ходих в тайванското посолство и имиграционния отдел и издействах на Кей паспорт и зелена карта. Той веднага научи английски — блестящо, както впрочем можа да се убедиш. Когато придоби гражданство, аз му бях поръчител. И когато започна с този ресторант, пак аз му бях първият инвеститор. Притежавам десет процента от заведението. Разбира се, не стига, за да се пенсионирам и да живея от процентите, но ми изплаща обядите тук.

— Чудесна история.

— Е, ние не винаги сме лошите момчета — каза Хардистан. — Храня се тук два или три пъти седмично, когато съм в града.

— Не си ли женен?

— Жена ми почина преди четири години. Имам син на тридесет и една, прекрасна снаха и две внучки. Тони съвсем скоро започна работа на Нюйоркската фондова борса. Слава Богу, че не тръгна по стъпките ми.