Кен Фолет - Иглата

— Тук Островът на бурите. Край.

— Говорете, Остров на бурите.

— Свържете ме с Лондон.

— Задръжте така. — Последва дълга пауза, после прозвуча познат глас:

— Говори Годлиман.

— Пърси, заловихме… контрабандиста. Той е мъртъв.

— Прекрасно, прекрасно. — В гласа на Годлиман прозвуча неприкрито тържество. — Успял ли е да се свърже с партньора си?

— Почти сигурно не.

— Браво, браво!

— Не ме поздравявай мен — рече Блогс. — Когато дойдох, всичко вече беше свършило, за мен остана само да почистя.

— Кой?…

— Жената.

— Ами, да ме вземат дяволите! И що за жена е това?

— Тя е герой, Пърси — ухили се Блогс.

Годлиман също се усмихна. Разбра.

Хитлер стоеше до големия френски прозорец и се взираше в планинските склонове. Беше в гълъбовосивата си униформа, изглеждаше уморен и потиснат. През нощта бе викал лекаря си.

Адмирал Путкамер отдаде чест и поздрави.

Хитлер се обърна и втренчи поглед в адютанта си. Тези малки и лъскави очички винаги успяваха да извадят Путкамер от равновесие.

— Прибраха ли Иглата?

— Не. На мястото на срещата имало някакви проблеми — английската полиция гонела точно там контрабандисти. Освен това изглежда, че Иглата въобще не е ходил там. Преди няколко минути изпрати радиограма. — Путкамер подаде лист хартия.

Хитлер го пое, сложи си очилата и зачете:

„ЯВКАТА ПОДОЗРИТЕЛНА ГОВЕДА ТАКИВА РАНЕН СЪМ И ПРЕДАВАМ С ЛЯВА РЪКА ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМИЯ ДИСЛОЦИРАНА ИЙСТ АНГЛИА КОМАНДВАЩ ПАТЪН НАБРОЯВА КАКТО СЛЕДВА ДВАЙСЕТ И ЕДНА ПЕХОТНИ ДИВИЗИИ ПЕТ БРОНИРАНИ ДИВИЗИИ ПРИБЛИЗИТЕЛНО ПЕТ ХИЛЯДИ САМОЛЕТА ПЛЮС НЕОБХОДИМИТЕ ТРАНСПОРТНИ КОРАБИ В УОШ. ЩЕ АТАКУВАТ ПРИ КАЛЕ ПЕТНАЙСЕТИ ЮНИ ПОЗДРАВИ НА ВИЛИ“

Хитлер подаде радиограмата обратно на Путкамер и въздъхна:

— Значи Кале в крайна сметка.

— Можем ли да бъдем сигурни в този човек? — запита адютантът.

— Абсолютно. — Хитлер се извърна, прекоси стаята и се отпусна на един стол. Движеше се някак вдървено, нещо сякаш го болеше. — Той е верен германец. Познавам го. Познавам семейството му…

— Но вашият инстинкт…

— О… Казах, че ще се доверя на информацията от този човек, и ще го направя. — Хитлер даде знак на Путкамер да си върви. — Кажете на Ромел и Рундщед, че няма да си получат танковете. И ми изпратете оня доктор, по дяволите.

Путкамер отдаде чест отново и излезе да изпълни заповедта.

Когато немците биха англичаните на четвъртфиналите на световното първенство по футбол през 1970-а, дядо беше бесен.

Той седеше пред цветния телевизор и непрекъснато си мърмореше нещо под носа.

— Само с хитрост! — заяви той на събралите се специалисти, които сега правеха разбор на играта. — С хитрост и изненада! Това е начинът да се бият проклетите германци.

Старецът тъй и не омекна, докато не пристигнаха внуците. Белият ягуар на Джо спря на алеята пред скромната къща с три спални и самият Джо, образец на проспериращия бизнесмен с велуреното си сако, жена му Ан и децата им влязоха вътре.

— Гледа ли мача, татко? — попита Джо.

— Отвратителна работа, хич ни нямаше. — Откакто се бе пенсионирал и имаше повече време, дядо се бе запалил страшно по спорта.

— Германците бяха по-добри — каза Джо. — Те играят добър футбол. Не можем да печелим всеки път я…

— Не ми говори за тия проклети германци. С хитрост и изненада, така трябва да се борим с тях. Така ги бихме и през войната, Дейви — обърна се дядо към внука, сгушил се в скута му. — Изиграхме ги здравата.

— Как ги изиграхте? — запита Дейви.

— Ами гледай, накарахме ги да си мислят — гласът на стареца се сниши заговорнически и момченцето се закикоти в очакване, — накарахме ги да си мислят, че ще нападнем Кале…

— Това е във Франция, не в Германия…

— Остави дядо си да разказва — сгълча го Ан.

— Както и да е — продължи дядо, — накарахме ги да си мислят, че ще атакуваме при Кале, и те пратиха там всичките си танкове и войници. — Той взе една възглавница да представи нагледно Франция, пепелник за немците и джобното си ножче за съюзниците. — Но ние дебаркирахме в Нормандия и там беше само старият Ромел и няколко стари тапешника.

— А те не разбраха ли, че ги лъжете?

— За малко да разберат. Всъщност имаше един техен шпионин, дето разбра.

— Какво стана с него?

— Убихме го, преди да може да им каже.

— Ти ли го уби?

— Не, баба ти.

В този момент влезе и баба с чайник в ръце.

— Фред Блогс, пак ли плашиш децата?