Кен Фолет - Иглата

Годлиман затули слушалката с ръка. Лицето му бе побеляло.

— Исусе Христе… — Но когато заговори с нея, гласът му беше делови: — Трябва да се опитате да издържите още малко — започна той. — Моряци и бреговата охрана, и полицаи, и какви ли още не хора са на път към вас; но не могат да дойдат, преди бурята да стихне… Сега искам да направите нещо и не мога да ви кажа защо, понеже някой може да ни чува, но мога да ви кажа, че е страшно, абсолютно наложително… Чувате ли ме добре? Край.

— Да, продължавайте. Край.

— Трябва да унищожите радиопредавателя. Край.

— О, не, моля ви се!…

— Трябва — рече Годлиман и осъзна, че тя е още на „Предаване“.

— Не мога… не мога… — Последва някакъв писък.

— Ало, Абърдийн, какво става? — попита Годлиман.

— Предавателят още е включен, сър — намеси се младежът, — но тя не говори. Не можем да чуем нищо.

— Тя изпищя.

— Да, това го чухме.

Годлиман се поколеба.

— Какво е времето там?

— Вали дъжд, сър — прозвуча доста озадачено гласът на младежа.

— Не питам просто така, за да поддържам разговора — сопна се Годлиман. — Има ли някакви признаци, че бурята скоро ще спре?

— Отслабна малко през последните няколко минути, сър.

— Добре. Свържете се с мен веднага щом жената се обади.

— Тъй вярно, сър.

— Един Господ знае какво изживява онова момиче там, горе… — рече Годлиман на Тери и почука по телефонната вилка.

— Само да счупи радиопредавателя и… — Полковникът кръстоса крака.

— И хич не ни пука дали той ще я убие?

— Ти го каза.

— Свържете ме с Блогс в Розит — рече в слушалката Годлиман.

Фред Блогс се събуди изведнъж и напрегна слух. Отвън се бе зазорило. Всички в залата също наостриха уши. Нищо не се чуваше. В това и се вслушваха — в тишината. Дъждът бе спрял да барабани по тенекиения покрив. Небето беше сиво, на изток хоризонтът побеляваше. Вятърът изведнъж бе спрял, а дъждът се беше превърнал в леко ръмене.

Пилотите започнаха да навличат якета и шлемове, да си връзват ботушите, да палят последната цигара.

Прозвъня клаксон и над летището прокънтя някакъв глас:

— Викам залата! Викам залата!

Телефонът иззвъня. Пилотите не му обърнаха внимание и се заизмъкваха на групи през вратата. Блогс вдигна слушалката.

— Слушам.

— Пърси се обажда, Фред. Току-що се свързахме с острова. Той е убил двамата мъже. Жената успява да го държи на разстояние в момента, но явно няма да може да изкара още дълго…

— Дъждът спря. Излитаме — рече Блогс.

— Бързай, Фред. Довиждане.

Блогс затвори и се огледа за своя пилот. Чарлс Колдър бе заспал над „Война и мир“. Блогс го разтърси.

— Събуди се, сънливецо, ставай!

Колдър отвори очи.

Блогс едва не го удари.

— Хайде, събуждай се, тръгваме, бурята спря!

— Прекрасно! — скочи на крака младежът.

Той изхвръкна през вратата. Блогс го последва, поклащайки глава.

Спасителната лодка се удари във водата с трясък, подобен на пистолетен изстрел, и вдигна фонтани от пръски около себе си. Морето съвсем не беше спокойно, но тук, в закътания залив, нямаше кой знае каква опасност за една стабилна лодка, карана от опитни моряци.

— Действайте, Първи — рече капитанът.

Първият помощник стоеше до перилата с трима от екипажа. Пистолетът му беше в непромокаем калъф.

— Тръгваме! — нареди той.

Четиримата се спуснаха надолу по стълбичката и скочиха в лодката. Първият помощник седна на кърмата, а тримата моряци хванаха греблата и започнаха да гребат.

Капитанът погледа няколко мига как се приближават с равномерна скорост към пристана, после се върна на мостика и даде заповед корветата да продължи да обикаля острова.

Острият звън на камбана прекъсна играта на карти в катера.

— Стори ми се, че става нещо — рече Клечо. — Вече не се лашкаме нагоре-надолу толкова много. Стоим си почти неподвижно всъщност. Направо ме хваща морска болест.

Никой не го слушаше: всички бързаха да застанат по местата си, а някои пътьом закопчаваха спасителните жилетки.

Моторите изреваха и корабът леко потрепера.

Горе на палубата Смит застана на носа, наслаждавайки се на свежия въздух и водните пръски по лицето си след прекараното денонощие на затворено.

Клечо застана до него. Корабът излизаше от пристанището.

— Тръгнахме отново — рече Клечо.

— Знаех, че камбаната ще звънне — каза Смит. — Сещаш ли се защо?

— Казвай.

— Имах асо и поп. Двайсет и едно.

Капитан Вернер Хеер погледна часовника си.

— Трийсет минути.