Кен Фолет - Иглата

— Той е момче — каза Люси. — Трябва да го подстрижа.

Блогс насочи лодката към тялото в подножието на скалите. Тя се удари в камъните, той се изкатери и стъпи на равно място.

Черепът на Иглата се бе пръснал като яйце при удара в скалата. Поглеждайки по-отблизо, Блогс видя, че немецът доста е пострадал още преди падането — дясната му ръка беше обезобразена, а и с глезена му нещо не беше наред.

Блогс претърси тялото. Камата беше там, където си мислеше, че ще е — в калъф, закопчан около лявата му ръка. Във вътрешния джоб на явно скъпата, изцапана с кръв шуба Блогс намери портфейл, документи, пари и малка кутийка с двайсет и четири негатива. Той вдигна един към изгряващото слънце — да, бяха негативите на снимките в плика, който Фейбър бе изпратил в португалското посолство.

Моряците му хвърлиха отгоре въже. Блогс набута вещите на Фейбър по джобовете си, после овърза тялото с въжето. Изтеглиха го нагоре, после пуснаха отново въжето — за Блогс.

Когато се озова на платото, младши лейтенантът се представи и двамата тръгнаха към къщата на върха на хълма.

— Не сме пипали нищо, да не унищожим следите — каза старшият моряк.

— Не се тревожете толкова — успокои го Блогс. — Следствие няма да има.

Трябваше да влязат през счупения прозорец. Жената седеше на масата, с момченцето в скута. Блогс й се усмихна. Въобще не знаеше какво да каже.

Той хвърли бърз поглед наоколо. Приличаше на истинско бойно поле. Видя закованите прозорци, препречените врати, полузагасналия огън, кучето с прерязаното гърло, пушките, счупените перила, брадвата, забита в перваза, и двата отрязани пръста до нея.

„Що за жена е тази“, помисли си той.

Той изпрати един от моряците да почисти къщата и да махне дъските от вратите и прозорците, втори да смени изгорелия бушон, трети — да направи чай.

Блогс седна до масата и се взря в жената пред себе си. Беше облечена в грозни мъжки дрехи, косата й беше мокра, лицето мръсно. И въпреки всичко беше забележително красива, с прекрасни кехлибарени очи и овално лице.

Блогс се усмихна на детето и заговори тихо на жената.

— Сторили сте нещо невероятно — каза той. — Тия дни ще ви обясня защо, но засега трябва да ви задам два въпроса. Може ли?

Очите й се спряха върху лицето му и след миг тя кимна.

— Успя ли Фейбър да се свърже по радиото с подводницата?

Жената продължи да се взира в него безизразно. Блогс напипа някакъв бонбон в джоба на панталона си.

— Може ли да дам едно карамелче на това момче? Май че е гладно.

— Благодаря — рече тя.

— И така, свърза ли се Фейбър с подводницата?

— Той се казваше Хенри Бейкър — уточни тя.

— Аха. Добре де, свърза ли се?

— Не. Направих късо съединение.

— Много умно от ваша страна — заяви Блогс. — Как го направихте?

Тя посочи зеещата фасунга над главата си.

— С тирбушон, така ли?

— Не. Не се сетих. С пръсти.

Той се втренчи в нея с ужас, не можеше да повярва на ушите си. Съзнателно да… той разтърси глава, опитвайки се да забрави за станалото. И отново си помисли: „Що за жена е тя?“

— Така, добре, смятате ли, че някой от подводницата го е видял, като слиза надолу по скалите?

Усилието да се съсредоточи просто се изписа на лицето й.

— Никой не се е появявал от люка, сигурна съм — каза тя. — Биха ли могли да го видят през перископа?

— Не — отвърна той. — Това е добра новина, много добра наистина. Значи те не знаят, че той е… обезвреден. Както и да е… — Блогс бързо смени темата. — Преживели сте повече от един войник на фронта. Много повече. Сега ще ви изпратим заедно с момченцето в болница.

— Добре — каза тя.

— Има ли някакво превозно средство тук? — обърна се Блогс към шефа на моряците.

— Да, има един джип долу до дърветата.

— Закарайте тогава жената и детето до пристана и ги качете на лодката.

— Тъй вярно.

Блогс се обърна отново към жената. И усети прилив на обич, примесен с възхищение. Сега изглеждаше нежна и безпомощна, но той знаеше, че е колкото хубава, толкова и смела, и силна.

— След ден или два в болницата ще започнете да се чувствате потисната. Но това е признак, че се оправяте. Аз ще съм наблизо и лекарите ще ми се обадят. Искам да си поговорим още, но не преди и вие да го пожелаете. Става ли?

Най-накрая тя му се усмихна и той усети топлината, която се излъчваше от нея.

— Много сте мил — каза тя.

Люси се изправи и с детето на ръце излезе от къщата.

— Мил? — промърмори Блогс. — Господи, каква жена!

Той се качи по стълбите, влезе в спалнята и завъртя копчето на радиото на честотата на Кралския корпус за наблюдение.