Кен Фолет - Иглата

Джо още спеше, слава Богу. Почти не бе шавнал цяла нощ, миличкият, и си нямаше никакво понятие от ужаса, който се разиграваше наоколо. Но тя усети, че сега вече не спи толкова дълбоко, нещо в изражението на лицето му и начинът, по който дишаше, й подсказаха, че той скоро ще се събуди и ще поиска закуската си.

Ох, как копнееше за старото, до болка познато ежедневие! Да стане рано сутринта, да приготви закуската, да облече Джо и да се захване с най-простата, скучна и безопасна домакинска работа, да мие и чисти, да бере билки от градината и да прави чай… Изглеждаше невероятно, че някога се бе чувствала нещастна от това, че Дейвид не я обича, от дългите скучни вечери и вечния мрачен пейзаж — само трева, пирен и дъжд.

Никога нямаше да се върне този живот.

Беше мечтала за градове и музика, за хора и идеи. Сега желанието бе изчезнало; не можеше да разбере защо въобще ги бе искала. Единственото, за което си струваше човек да копнее, бе спокойствието — или поне така мислеше тя сега.

Седна пред радиото и започна да оглежда копчетата и циферблатите. Ще свърши и това, после ще си почине. С огромно усилие на волята се опита още малко да разсъждава логично. Комбинациите не бяха чак толкова много. Тя намери едно копче с две положения, завъртя го и изчука сигнала за помощ. Нито звук. Може би това означаваше, че микрофонът е включен.

Тя го дръпна към себе си и заговори:

— Ало, ало, има ли някой там? Ало?

Имаше един ключ, над който пишеше „Предаване“, а под него — „Приемане“. Беше завъртян на „Предаване“. Ако светът трябваше да й отговори, явно трябваше да превключи на „Приемане“.

— Ало, чува ли ме някой? — каза тя и завъртя на „Приемане“.

Нищо.

И след това:

— Обадете се, Остров на бурите, чувам ви силно и ясно.

Мъжки глас. Младежки, силен, компетентен и успокояващ, и жив, и нормален.

— Обадете се, Остров на бурите, цяла нощ се мъчим да се свържем с вас… къде бяхте, по дяволите?

Люси превключи на „Предаване“, опита се да заговори и избухна в плач.

Пърсивал Годлиман го болеше глава от многото цигари и безсънието. Беше си взел малко уиски за дългата и тревожна нощ в кабинета и това се оказа грешка. Всичко го потискаше — времето, стаята, работата му, войната. За първи път, откакто се бе захванал с това, откри, че копнее за прашните библиотеки, нечетливите ръкописи и средновековния латински.

Полковник Тери влезе с две чаши чай на поднос.

— Никой наоколо не спи — заяви той бодро и седна. — Искаш ли бисквитка?

Годлиман не пожела бисквитка, но изпи чая. И той временно го ободри.

— Току-що ми се обади големият човек — рече Тери. — И той ще бодърства заедно с нас цялата нощ.

— Не виждам защо — заяви кисело Годлиман.

— Тревожи се.

Телефонът иззвъня.

— Годлиман.

— Търсят ви от Кралския корпус за наблюдение в Абърдийн, сър.

— Слушам.

Обади се непознат глас, гласът на млад човек:

— Обаждам се от Кралския корпус за наблюдение, сър.

— Да.

— С мистър Годлиман ли разговарям?

— Да! — Боже мили, тия военни наистина не си даваха зор.

— Свързахме се най-накрая с Острова на бурите, сър… не беше нашият редовен сътрудник. Всъщност се обади някаква жена…

— Какво каза тя?

— Все още нищо, сър.

— Не ви разбирам. — Годлиман овладя надигащото се гневно нетърпение.

— Тя просто… ами плаче, сър.

— Можете ли да ме свържете с нея? — колебливо попита Годлиман.

— Да. Изчакайте. — Настъпи пауза, насечена от няколко изщраквания и някакво бръмчене. След това Годлиман чу как някаква жена наистина плачеше.

— Ало, чувате ли ме? — попита той.

Плачът продължи.

Младежът се включи в линията и каза:

— Тя няма да ви чуе, докато не превключи на „Приемане“, сър… а, ето че го направи. Говорете.

— Здравейте, млада госпожице. Когато свърша да говоря, ще кажа „Край“ и тогава вие превключете на „Предаване“ и говорете, после кажете „Край“, когато свършите. Разбирате ли? Край.

— Ох, слава Богу, че има един нормален човек! Да, разбирам. Край — прозвуча отново женският глас.

— Хайде сега — рече Годлиман нежно, — кажете ми какво става там. Край.

— Един мъж се появи тук преди два, не, три дни. Лодката му се разбила до острова. Мисля, че е лондонският убиец — той уби съпруга ми и овчаря, и сега е отвън, пред къщата, а аз съм сама с малкия си син… Заковах прозорците с пирони и стрелях по него с пушката, и залостих вратата, и пуснах кучето, но той го уби, и аз го ударих с брадвата, когато се опитваше да влезе през прозореца, и повече не мога да издържам… моля ви, елате, за Бога, елате. Край.