Дейвид Роуз - Похищението

На последната спирка, където пътят минаваше през покрайнините на огромния бежански лагер Джабалия, беше най-напрегнато. На пътната блокада имаше пет-шест мъже с дивашки вид и бради, оръфани джинси и стари съветски калашници, затова, когато наближиха, Морган закри лицето си с шала и останаха да се виждат само очите й. Знаеше кои са тези хора — членове на клана Догмуш, местната престъпна мафия, която контролираше по-голямата част от лагера и напоследък беше прегърнала каузата на своя разновидност на екстремен фундаментализъм. Според Абдел Насър идеологията беше само фасада, а отвличанията, в чието извършване беше заподозрян кланът, се целеха в парите, а не изпращаха политическо послание. Докато чакаха, към прозореца на Морган се приближи майка с мръсно мораво палто, подпряла невръстно дете на хълбок, и вдигна свободната си ръка към устата. Морган се почувства твърде неловко, за да смъкне стъклото и да й даде банкнота от десет шекела.

Командирът Догмуш най-сетне им даде знак да минават. Щом колата потегли, Морган въздъхна шумно.

— Догмуш — обясни Омар. — Лоши хора, но нас пуснали. Днес ти имала късмет.

Най-сетне се намираха в същинския град Газа. Минаха покрай красивия и почти нов палестински парламент, а улиците станаха по-чисти и по-широки, сградите — по-големи и по-добре построени. Колата зави покрай широката зелена площ на „Площада на незнайния воин“, ограден с кичести палми, после се насочи покрай новия културен център към блещукащото Средиземно море. Точно след крайморския булевард Акрам пое по сенчеста пресечка и после спря. Извади кожения пътен сак на Морган от багажника и й отвори вратата.

— Госпожо, пристигнахме — направи той широк жест.

— Благодаря ти, Акрам. Шукран джазилан 4 4 Много благодаря, (ар.) — Б. пр. . — Увери се, че главата й е покрита, слезе от колата и влезе в мраморното фоайе на жилищната сграда. Акрам повика асансьора и двамата се качиха на четвъртия етаж. Абдел Насър явно беше видял от прозореца, че пристигат, защото ги очакваше на входната врата на апартамента.

— Мархаба, Морган Купър. Добре дошла.

Отвън на площадката имаше няколко стола, подредени покрай малък портативен телевизор. Това беше новост — преди Абдел Насър обичаше да разговаря с нея насаме в апартамента и викаше охраната си само когато пътуваха навън. Халил, другият му охранител, вече беше там и се изправи, когато Морган приближи. След като тя влезе вътре, той отново седна, а Омар и Акрам се присъединиха към него. Абдел Насър им заговори на арабски — вероятно уреждаше да им поднесат обяд.

Морган влезе в апартамента преди него. Той най-сетне затвори вратата и протегна ръце. За миг, дори докато вървеше към него, усети как я пронизва вина: съзнанието за болката, която щеше да причини изневярата й, ако Адам или децата някога узнаеха. Обаче я потисна, а прокрадналото се угризение беше прогонено от удоволствието да бъде с желан мъж, който също я желае. Морган отново пристъпи в прегръдката на Абдел Насър. Той обгърна талията й.

— Боже, Абдел Насър, навън започва да става страшничко — каза тя, допряла лице в гърдите му. — Не можа ли да си избереш да живееш другаде?

— Много добре знаеш, че можех. Но ако го бях направил, сигурно никога нямаше да се срещнем. — Той се отдръпна и се усмихна. — Тук обаче си в безопасност, повярвай ми. Много малко хора знаят, че притежавам този апартамент, всъщност и цялата сграда, а засега тя не е населена. По-късно трябва да свършим някои неща, но сега можеш да се отпуснеш.

Морган вдъхна лекия цитрусов аромат на афтършейва му. Той беше с разнищени, но скъпи джинси и кафеникава риза, почти като цвета на кожата му. Неочаквано й хрумна мисълта, която нахлу в главата й при първата им среща в Ню Йорк: този мъж винаги изглеждаше готино. Обаче ако не грешеше, сега беше изморен.

— Сигурен ли си, че си добре? — Вдигна тя очи към него.

— Добре съм. Просто през последните няколко вечери има нападения с израелски F-16 и знаеш как е, не може да се спи.

Тя извърна лице към него и затвори очи.

— Е, сега вече един истински поздрав. — Той наведе глава и двамата се целуваха двайсетина секунди.

Сградата не беше на брега, но беше много по-висока от отсрещните постройки, така че от просторния апартамент с бели стени се откриваше гледка: деца и магарета на брега, ниски отвесни скали, тъмночервените отомански арки на хотел „Ал-Дейра“ на малкия нос. Големият прозорец зад Абдел Насър беше открехнат и вътре нахлуваше свежият морски бриз. На масата върху колосана бяла покривка беше поднесено прясно и уханно пиршество: четири вида салати, пържено сирене халуми, пикантно табуле, хумус, калмари и питки.