Дейвид Роуз - Похищението

— Ела, знам, че още е рано, но да хапнем. Омар ми изпрати съобщение, че пристигате. Само затоплих хляба и лично приготвих калмарите. — Наля от кана лимонада с мента и рукола и подаде едната чаша на Морган. Чукнаха се. — Заповядай, седни.

Разнасяше се ухание на орхидеи. Ерес, бежанският лагер Джабалия, Адам — всичко й се струваше много далечно.

Двамата седнаха един до друг, коленете и бедрата им се докосваха. Той взе едра лъскава маслина и я пъхна в устата й, като позадържа пръсти върху устните й и от вътрешната страна на бузата. Когато се отдръпна, Морган сдъвка и глътна маслината.

— Мммм — наслади се тя, — вкусно е.

— Не колкото теб. Не колкото онова, което ще вкуся по-късно.

— Мисля, че много слушаш Бари Уайт, макар че наистина говориш прелестни неща. Абдел Насър, боя се, че няма да мога да се любя с теб, докато отпред седят трима от хората ти.

— Не, разбира се. Пък и ни чака работа. След като хапнем, съм уредил срещи. Ще те срещна с командири от двете страни, от ФАТАХ и ХАМАС, хора, на които вярвам, хора, които познават семейството ми. Те ще ти дадат надеждна информация и се надявам ти да убедиш колегите си, че случващото, се тук е чиста лудост. А утре ще се видим с човека, за когото ти говорих — онзи, дето знае за ракетите от Иран. По-късно днес ще отидем другаде. Имам друг имот, за който никой не знае. Купих го съвсем наскоро — празна ферма в провинцията. Била на израелски заселници, но тях вече ги няма. Усамотена е, ако такова нещо изобщо е възможно в този пренаселен район. Там наистина ще бъдем заедно.

Тя положи длан на шията му.

— Много бих желала да прекарам с теб цяла нощ. Желая го още откакто… откакто започна всичко това. Но не мога. Ако не съм в „Ал-Дейра“, моите хора ще разберат. Ще решат, че ми се е случило нещо, а повярвай ми, не искаме това. Ще започнат мащабно международно издирване на изчезнала жена.

— Знам и намерих изход. Трябва само да се регистрираш. Знам как да излезеш, без никой да те види. Има една стая на приземния етаж с тайна тераса и уредих с управителя да я даде на теб — приятел ми е. Ще се срещнем двайсет минути преди вечерния час. Можеш да легнеш на задната седалка на колата ми. Заминаваме на юг, а там няма пътни блокади. Никой няма да разбере.

— Ще си помисля.

Всичко, свързано с дейността й, вече беше толкова безразсъдно от толкова много гледни точки, че този негов последен налудничав план нямаше да промени нищо съществено. Обаче преди да започне да обмисля каквото и да било, Морган се сепна от неочакван шум. Веднага разбра какво е — високоскоростна пушка, която стреляше изключително близо. Тежката дървена порта на сградата към улицата беше заключена, но някой явно беше стрелял по ключалката. Морган веднага проумя какво се е случило и се ужаси:

— Абдел Насър! Ти каза, че сградата е сигурна! Трябва да се махнем оттук!

Още докато Морган крещи, по стълбите се чува трополене. Хората се движат бързо, крещят нещо на арабски, чуват се и гърлени писъци. Откъм площадката пред вратата на апартамента се разнася оглушителен пукот като шумолене на пликче от чипс или от сладкиши в киносалон, само че през усилвател. Благодарение на обучението си Морган веднага разпознава шума — стрелба с автомат „Калашников“. Абдел Насър се втурва към вратата с пребледняло лице, като рита масата и разлива питиетата. Чашата му пада на земята. Той натиска вратата с рамо и пуска масивно резе. Някой тропа от външната страна и крещи. Морган не се нуждае от преводач. Стисва масата от едната страна и двамата с Абдел Насър я местят по мраморния под, за да я използват като барикада.

— Нямаме много време — казва тя. — Ако започнат пак да стрелят, забрави за вратата. Дори стените не са достатъчно дебели да издържат на високоскоростни куршуми.

Абдел Насър крещи нещо по мобилния си телефон, мъчи се да повика помощ, но, изглежда, никой не се отзовава. Морган изважда своя телефон и се опитва да позвъни на нощния дежурен на Управлението в Лангли. Получава само съобщение на арабски. Не може да се свърже.

Тя оглежда балкона. Няма канализационна тръба, няма перваз, нищо, което да им помогне да избягат, а е прекалено високо, за да скочат. Пък и навън е паркиран черен мерцедес. Развълнувана от срещата с Абдел Насър, Морган не го е чула да приближава. Сигурно вътре има още стрелци. Улицата е притихнала, няма никакви минувачи. На място като Газа хората знаят кога да си затварят очите. Каквото и да се случи, няма да има свидетели.