Дейвид Роуз - Похищението

Най-сетне беше време да звънне на Адам и да проведе разговора, който отлагаше през последните два дни. Благодарение на Бен-Меир обаче щеше да е лесно. Проблемът й изглежда беше решен. Източното крайбрежие беше със седем часа по-назад във времето от Израел — във Вашингтон беше четири следобед. Набра познатия номер на мобилния му от стационарния си телефон в хотела. Веднага беше препратена на гласовата му поща: „Свързахте се с Адам Купър. Моля, оставете съобщение.“

Морган се изненада от разочарованието, което изпита. Този път наистина й се искаше да си поговорят, да разбере как върви подготовката на делото и как са децата.

— Здравей, скъпи, аз съм — каза тя. — Съжалявам, че не можем да се чуем. Пътуването ми малко се обърка, но успях да организирам нещата. Би трябвало да успея да хвана полета в неделя вечер на „Континентъл“ през Нюарк и да кацна във Вашингтон рано в понеделник. Ще се прибера с такси. Не се тревожи за делото си пред Върховния съд. Предай на Чарли и на Ейми, че нямам търпение да ги видя. Обичам ви всички.

Четвъртък, 29 март 2007 година

Морган нямаше време да излезе да тича. За да стигне до Ерес в девет, трябваше да избегне сутрешното задръстване, следователно трябваше да потегли малко след седем. Както и преди два дни, тя не освободи стаята си в хотела.

Този път съм почти сигурна, че няма да се видим по-късно днес — каза на служителката на рецепцията.

Все още леко сънена, излезе на улицата и се качи в колата на Мохамед, който я очакваше.

— Към Ерес ли? — попита той.

— Да. Ерес. Не би трябвало да се бавим.

— Иншаллах.

Пътищата бяха пусти. На няколко километра от границата и повече от час преди да я отворят, Мохамед спря до една бензиностанция. Напълни резервоара и купи кафе. Мълчаливо го изпиха в колата, а през отворените прозорци нахлуваше топлият сутрешен въздух. Морган се запита дали да не се обади на Адам — много й се искаше да разбере как са децата, а той често работеше до късно. Обаче ако го събудеше, щеше да е много кисел. По-добре да не рискува.

В кабинката на терминала седеше същата апатична служителка. Изглеждаше така, все едно идва право от леглото на гаджето си: не бе имала време да се среше, камо ли да вземе душ. Прозя се, докато Морган се приближаваше, без да закрие устата си с ръка. Върху предницата на сиво-кафявата й блуза имаше пепел от цигара.

— Каква е целта на посещението ви?

— Същата, както и когато опитах да премина във вторник. Делова. Аз съм дипломат от Съединените щати.

Момичето сви рамене.

— Как се казва баща ви?

— Робърт Е. Лий Ашфийлд.

— А майка ви?

— Шери Ашфийлд.

— А нейната майка?

— Джанет Джоунс.

— Еврейка ли сте?

— Не.

— Били ли сте жителка или гражданка на Израел?

— Не.

Служителката мълчаливо подпечата паспорта на Морган и презрително й кимна да премине.

Точно пред Морган група хуманитарни служители разговаряха на висок глас на английски за последиците от израелската блокада за вноса в Газа. Тя поизостана, докато те минат през тежкия турникет с човешки ръст в дъното на залата. От другата страна, в края на къс коридор се намираше ограден със зидове открит вътрешен двор. Привидно нямаше изход, обаче в далечния край се виждаше дебел метален панел в стената. Морган зачака с надеждата нежеланите й спътници да не я заговорят.

— Ако имаме късмет, някой ще ни забележи на охранителните камери и това чудо ще се отвори — каза един от хората и посочи към панела. Изглежда говореше на своя колежка — високо момиче със сериозен вид и коса, вързана на опашка. Сигурно това беше първото й посещение тук. — Ето това е портата към Газа.

Няколко минути нищо не се случи. Мобилният телефон на Морган иззвъня и тя погледна екранчето, преди да отговори — Мохамед.

— Всичко е наред. Няма проблем. Можеш да тръгваш. Ще ти звънна в неделя, преди да се върна.

Най-сетне панелът се отвори и после отново се затвори, след като всички преминаха. Продължиха по дълъг покрит проход от другата страна, но тук поне имаше хамали за багажа — момчета, които се боричкаха за възможността да припечелят по няколко шекела. В края на прохода изчакаха паспортите им да бъдат подпечатани на пункта на Палестинската автономия и излязоха на песъчлив открит паркинг. Наблюдателните кули и укрепената сива стена останаха на около петстотин метра зад тях. От двете страни на паркинга цареше разруха: порутени взривени сгради и наглед хаотични руини.