Дейвид Роуз - Похищението

Бен-Меир се беше издокарал с изгладена зелена ленена риза и черни маркови джинси. Поздрави я с галантна официалност, после я поведе към такси, което беше оставил да го чака отпред. Отправиха се към крайморски ресторант на няколко километра по брега, близо до джамията „Хасан Бек“. Заведението имаше котви и мрежи по стените и беше почти пълно. Бен-Меир беше направил резервация. Имаше маси и на открито, но сезонът беше още в началото и навън беше доста хладно. Седнаха до панорамен прозорец. Пенестите вълни от сутринта бяха утихнали и слънцето приличаше на набъбнало оранжево кълбо, което се потапяше в млечния хоризонт.

— Красиво е, нали? — каза той. — А сега, Морган Купър, преди да ми зададете въпроса си, моля ви, разкажете ми за себе си.

Морган одобрително забеляза, че Бен-Меир носи брачната си халка. Беше си представяла, че ще пийнат набързо, а всъщност си направиха спокойна вечеря, съпроводена с ароматен голански ризлинг. След многобройните си самотни вечери преживяването беше истинска наслада за Морган.

— Омъжена съм и имам две деца — поде тя. — Ейми е на десет и малкият Чарли е с две години по-малък. Съпругът ми е адвокат. Преди работеше в консултативен правен център, но сега е в „Спинкс Макартър“ — изискани типове с богати клиенти, които имат клонове в десетина американски града и други зад граница. Всъщност съм сигурна, че имат представителство и тук, в Тел Авив. Той обаче работи и про боно. Понякога това създава известни противоречия. В момента се е вманиачил да се бори за правата на хора, заподозрени като мюсюлмански терористи. — Нарочно беше толкова пряма: по-добре Бен-Меир да научи за клиентите на Адам от нея, пък и той най-вероятно вече я беше проучил. — Живеем в Бетезда, Мериленд, достатъчно близо до града, та ипотеката да е чудовищно висока.

Той кимна. Явно Бетезда не му беше съвсем непозната.

— Чувам, че училищата в Бетезда се ползват с добро име, макар да съм по-запознат с Вирджиния. Живях там една година, в Александрия, докато пишех магистърската си теза в Университета по национална отбрана. Но винаги съм смятал, че това е едно от най-хубавите предградия на Вашингтон.

— Е, на нас определено ни харесва. Но всъщност съм от Тексас. Майка ми още живее там, в горещия Сан Антонио.

— Значи затова не посрещате Нова година със семейство Вацман — отбеляза Бен-Меир.

— Точно така, повечето пъти ходим там за Нова година, за да избягаме от студа. През лятото пък бягаме от жегата в Англия. Адам, съпругът ми, е американски гражданин, но майка му е англичанка. Баща му е от Бостън и преди да запише право, Адам е учил там: родителите му са преподаватели в Оксфорд. И не какви да е преподаватели. Там ги наричат „дон“, но доколкото ми е известно, нямат нищо общо с мафията.

Бен-Меир се засмя на несполучливата й шега.

— Как се запознахте?

— В Харвард. В началото на първия семестър. И двамата имахме нужда от кафе и се наложи да седнем на една маса в някакво заведение на Харвард Скуеър. Адам беше безспорно блестящ със страхотната си бакалавърска степен от Кеймбридж. А след това беше решил да промени света, като стане адвокат в родната си страна и се бори за осъдените на смърт затворници — особено в Тексас. След броени минути му признах, че съм от там. Като дете съм живяла на много различни места — баща ми беше морски пехотинец. Но след като поопознах света, и аз исках да го променя, затова записах магистратура по международна политика в Института по управление „Кенеди“ с акцент върху човешките права. — Тя въздъхна. — Сигурно е било писано да се срещнем.

— А с какво се занимавате сега? Прилагате на практика теоретичните си познания ли?

— Знам, че сте си подготвили домашното, Ицхак. Да. Несъмнено ви е известно, че работя в Бюрото по човешките права на Държавния департамент.

— Разкажете ми за работата си и как успявате да я съчетавате със задълженията си като майка.

— Истината е, че доскоро не го правех. През деветдесетте години прекарах известно време в Югославия. Но след раждането на децата се оттеглих, поне от полевата работа.

— Полева работа? Интересна фраза — отбеляза Бен-Меир. — Знаете ли, че я използват служителите от разузнаването?

— Така ли? Е, социолозите и студентите по геология също. — Морган го погледна право в очите. — В Бюрото по човешките права също наричаме така дейността си.

— С какво се занимавахте във Вашингтон?

Правилният отговор беше, че се бе оказала много добра в логистиката на тайните операции: всъщност успехът й се беше превърнал донякъде в проблем, когато се опита да се върне на полева работа, защото някои хора твърдяха, че е незаменима, където е.