Ю Несбьо - Пентаграма

— Не си отивай, Хари.

— Имам уговорка. Ако искаш, утре сутринта ще дойда. Бихме могли…

— Да?

— Не знам. Нямам планове, нито идеи. Добре ли ти звучи?

— Идеално — усмихна се тя.

Погледна устните й. Поколеба се. Целуна ги и си тръгна.

— Тук ли? — попита полицаят зад волана и погледна в огледалото. — Не е ли затворено?

— Работи от дванадесет на обед до три през нощта в делничен ден — осведоми го Хари.

Шофьорът сви към ръба на тротоара пред „Боксер“.

— Ще влезеш ли с мен, шефе?

— Иска да говори с теб насаме — поклати глава Мьолер.

В заведението отдавна бяха спрели да приемат поръчки и последните клиенти се приготвяха да си тръгват.

Началникът на криминалната полиция седеше на същата маса, както при последната им среща тук. Над хлътналите му очни ябълки падаше сянка. Пред него стоеше почти празна халба. В лицето му се отвори процеп.

— Поздравления, Хари.

Хари се промуши между пейката и масата.

— Добра работа, действително. Кажи ми обаче как стигна до умозаключението, че Свен Сивертшен не е убиецът-велокуриер.

— Случайно видях негова снимка в Прага и се сетих: Вили и Лисбет имат фотография от същото място. Освен това Отделът по експертно-криминална дейност провери следите от екскременти по нокътя на…

Началникът се наведе напред над масата и сложи длан върху ръката на Хари. От дъха му лъхаше мирис на бира и тютюн.

— Не говорех за доказателствата, Хари, а за самата идея, за породилото се в главата ти подозрение, за онова, което те провокира да свържеш уликите с точния човек. Кой беше моментът на вдъхновението, когато ти хрумна мисълта за самоличността на убиеца?

— През цялото време през главата ми минаваше какво ли не — вдигна рамене Хари. — Но…

— Да?

— Звучеше ми твърде правдоподобно.

— В смисъл? — не разбра началникът.

— Дюк Елингтън молел да не настройват пианото му перфектно, за да не бъде звукът прекалено чист — Хари разтърка брадичката си.

— Аха.

— Когато пианото е настроено с клинична точност, не звучи добре. Не че е фалшиво, просто губи от топлината, от усещането за истинност — Хари човъркаше парченце олющен лак върху масата. — Убиецът-велокуриер ни предостави безупречен шифър, който да ни обясни точно кога и къде, но не и защо. Така успя да съсредоточи вниманието ни върху събитията, вместо върху мотива. А всеки ловец знае, че ако искаш да видиш плячката в тъмнината, не бива да се вторачваш в нея, а малко встрани. Едва когато престанах да се взирам във фактите, чух…

— Чу ли?

— Да. Тези така наречени серийни убийства бяха прекалено изпипани, звучаха правилно, но не и достоверно. Убийствата следваха прецизно предписанието, предоставяха ни обяснение — правдоподобно, колкото може да бъде само лъжата и почти никога истината.

— И тогава прозря какво се е случило?

— Не, но престанах да се взирам и си възвърнах широкия поглед върху ситуацията.

Началникът на криминалната полиция кимна, забил очи в тумбестата халба, която ръцете му въртяха върху масата. В тихото, почти празно заведение се раздаде звук като от шлифовъчен диск. Началникът се изкашля:

— Сгреших при преценката на Том Валер. Съжалявам.

Хари замълча.

— Исках да ти кажа следното: няма да подпиша документите за освобождаването ти от длъжност. Искам да продължиш да работиш. Знай, че се ползваш с пълното ми, безрезервно доверие. Надявам се… — той вдигна лице и в долната му част се появи процеп — явно усмивка — … и аз да заслужа твоето доверие.

— Трябва да си помисля — отвърна Хари, а процепът изчезна. — За работата, имам предвид — добави той.

Усмивката се върна върху лицето на началника. Този път се включиха и очите му.

— Разбира се. Нека те черпя една бира, Хари. Затвориха бара, но ако им кажа…

— Алкохолик съм.

Началникът за миг изглеждаше слисан. После се засмя сконфузено:

— Извини ме. Много несъобразително от моя страна. Да те питам нещо друго, Хари. Мислил ли си… — Хари чакаше продължението, а халбата на шефа описа цял кръг — как ще представиш случая пред обществеността?

— Да го представя?

— Да. В доклада си и пред пресата. Ще искат да разговарят с теб и ще ни вземат на мушка цялата служба, ако се разчуе за контрабандния канал на Валер. Затова е важно да не казваш…

Хари търсеше пакета с цигари, а началникът — думите си.

— … да не им предоставиш версия, която да им даде поле за спекулации — обясни накрая шефът.

Хари се усмихна вяло и запали последната останала в пакета цигара.