Ю Несбьо - Леопардът

— Но, миличка, ти плачеш… — засмя се той и я погали по бузата.

— Така ли? — засмя се и тя и избърса очите си с надеждата гримът ѝ да не се е разтекъл.

— Имам изненада за теб — хвана ръката ѝ той. — Ела.

— Но…

Тя се обърна и установи, че някой вече е отнесъл куфара. Качиха се по стълбите и влязоха в голяма светла спалня. Лекият ветрец от терасата поклащаше едва-едва дългите ефирни пердета.

— Да не си спал досега? — попита тя и посочи неоправсното легло под балдахин.

— Не — усмихна се той. — Седни тук и затвори очи.

— Но…

— Прави каквото ти казвам, Лене.

Долови нотка на раздразнение в гласа му и побърза да се подчини.

— След малко ще ни донесат шампанско и тогава ще те попитам нещо, но първо искам да ти разкажа една история. Готова ли си?

— Да — отвърна тя, сигурна, че мигът е настъпил; мигът, който ще помни до края на живота си.

— Ще ти разкажа за себе си. Преди да отговориш на въпроса ми, искам да узнаеш някои неща.

— Добре.

Лене вече усещаше как мехурчетата от шампанското бълбукат весело в кръвта ѝ и едва успя да сдържи смеха си.

— Казвал съм ти, че съм израснал с дядо ми, защото родителите ми починаха. Но всъщност живях при майка ми и баща ми до петнайсетгодишна възраст.

— Знаех си! — възкликна тя.

Тони повдигна вежда. "Колко деликатно оформена и красива!" — възхити се тя.

— Винаги съм усещала, че криеш нещо от мен, Тони — засмя се тя. — Но и аз имам някои тайни. Искам двамата с теб да знаем всичко — абсолютно всичко! — един за друг!

Тони се усмихна малко недоволно:

— Ако е така, моля те да ми позволиш да довърша разказа си, без повече да ме прекъсваш, скъпа Лене. Майка ми била много религиозна и се запознала с баща ми в молитвен дом. Тогава той тъкмо бил излязъл от затвора, след като излежал присъда за убийство от ревност. Зад решетките му се явил Исус. За майка ми неговата история звучала като взета от Библията — историята на разкайващия се грешник, чиято душа ще намери спасение и вечен живот с нейна помощ, а самата тя ще изкупи своите грехове. Затова — по нейни думи — майка ми се омъжила за тази свиня.

— Какво…

— Шшт! Баща ми непрекъснато се мъчеше да приспи гузната си съвест, като обявяваше всичко, което не е свързано с възхвала на Бог, за грях. Не ми позволяваше да се забавлявам като другите деца, а дръзнех ли да му възразя, коланът му заиграваше по гърба ми. Нарочно ме предизвикваше, твърдейки например, че слънцето се върти около Земята, а не обратното — така пишело в Библията. Наказваше с бой всеки мой опит да му се противопоставя. Веднъж — бях на дванайсет — отидох с майка ми до външната тоалетна. Случваше се често. Той ме причака навън с градинска лопата. Наби ме, защото според него било грях, дето ходя с майка си до тоалетната. Беляза ме за цял живот.

Лене преглътна. Тони вдигна изкривения си, деформиран от артрита показалец и го прокара по белега върху гърдите си. Чак сега Лене забеляза, че средният му пръст липсва.

— Тони! Какво се…

— Шшт! Последния път, когато баща ми ме наби, бях на петнайсет. В продължение на двайсет и три минути не престана да ме шиба с колана си. Това прави хиляда триста деветдесет и две секунди. Броих ги, докато ме удряше на всеки четири секунди — като настроена машина. Ожесточаваше се все повече и повече, защото не се разплаках. Спря едва когато ръката му умаля — след триста четирийсет и осмия удар. Още същата нощ изчаках да започне да хърка, промъкнах се в спалнята им и капнах малко киселина в едното му око. Той се разкрещя като обезумял, ала аз го хванах здраво и му прошепнах, че ако още веднъж ми посегне, ще го убия. Усетих как цял се вцепени в хватката ми, стреснат от физическото ми превъзходство. А най-вероятно е видял какво нося в себе си.

— Какво?

— Психика на убиец.

Сърцето на Лене спря. Не, това не може да е истина. Нали я увери, че не е виновен; натопили са го, така ѝ каза.

— Оттогава всеки ден се дебнехме като два звяра. Майка виждаше, че единият от нас рано или късно ще намери смъртта си. Изплаши се ужасно, когато баща ми отишъл в Яйло и се прибрал с патрони за пушката. Закле ме да се махна оттам; уговорила се с дядо ми да замина при него. Баба беше починала и той живееше сам до езерото Люсерен. Мама му обяснила всичко: да ме крие от хорските очи, защото разчуе ли се къде съм, баща ми ще дойде да ми види сметката. И аз я послушах. Майка ми представи внезапното ми изчезване като нещастен случай — повлякла ме е лавина. Баща ми избягваше да се среща с хора и обикновено майка се грижеше за всичко, което изисква общуване. Излъгала го, че е ходила в полицията да ме обяви за изчезнал, но в действителност споделила само с един човек какво е направила и защо: с Рой Стиле, служител в ленсманската служба. С него открай време… познаваха се добре. Стиле си дал сметка, че полицията е безсилна да ме защити от баща ми и обратното, затова ѝ помогнал да прикрие следите. При дядо се чувствах добре, докато не пристигна вестта за кончината на майка ми: изчезнала в планината.