Ю Несбьо - Леопардът

— Още не се е прибрал — обясни тя на непретенциозния си, но съвсем сносен английски. — Но го очаквам всеки момент.

Хари кимна и погледна леглото. Опита се да си я представи там, легнала, метнала небрежно одеяло над бедрата си, върху които пада загадъчна светлина. Но не успя да извика спомена. Защото вниманието му улови нещо смущаващо, нещо, което липсваше или не беше където трябва.

— Сам ли дойде? — попита жената, заобиколи го и седна на леглото пред него.

Опря дясната си ръка на матрака и едната презрамка на роклята ѝ се смъкна.

Погледът на Хари шареше из помещението, за да разбере откъде дойде това усещане за промяна. И откри причината: колонизаторът и експлоататор крал Леополд.

— Да — машинално отговори той. — Сам.

Портретът на белгийския монарх — миналия път закачен на стената зад леглото — бе изчезнал. В главата на Хари тутакси изникна нова мисъл: и Ван Борст е изчезнал. И него — като крал Леополд — го няма.

Хари пристъпи към жената. Тя се обърна към него и навлажни сочните си червено-черни устни. Оттук Хари видя какво стои на мястото на белгийския крал. На гвоздея, на който висеше преди портретът, в момента бе нанизана банкнота с отпечатано върху нея чувствено лице с грижливо оформен мустак. Едвард Мунк.

Хари се досещаше какво ще се случи и понечи да се обърне, ала нещо му подсказа, че е закъснял, защото вече се е озовал точно на мястото, предвидено за него от режисъора на тази постановка.

Някой се раздвижи зад гърба му. Дори не усети прецизното убождане във врата, само дъха, който лъхна слепоочието му. Тилът му се вцепени, а вцепенението плъзна по гърба към корените на косата му. Краката му се подкосиха. Веществото стигна до мозъка му и последната ясна мисъл в угасващото му съзнание беше удивлението от светкавичното действие на кетаномина.

Кая прехапа долната си устна. Нещо не беше наред.

Набра номера на Хари за втори път. Пак се включи гласовата му поща. От близо три часа тя седеше в залата за пристигащи — впоследствие се оказа и зала за заминаващи — и пластмасовият стол убиваше по всяка част на тялото ѝ, докоснала се до него.

Кая чу бръмченето на самолетен двигател. След малко на единствения монитор в помещението — очукан сандък, увиснал на две ръждясали жици от тавана, се изписа съобщение, че полет KJ337 от Цюрих е кацнал благополучно.

През две минути Кая обхождаше с поглед цялата зала и досега не бе видяла Тони Лайке.

Обади се още веднъж на Хари, но този път прекрати връзката почти веднага, защото си даде сметка колко безсмислено е да повтаря машинално същата процедура, без да се надява на успех.

Вратите пред залата с ленти за багаж се плъзнаха настрани и първите пътници от полета — регистрирали само ръчен багаж — започнаха да излизат. Кая стана и се приближи до вратите. Огледа пластмасовите табели и бележките в ръцете на таксиметровите шофьори, очакващи клиентите си. Никъде не прочете нито Юлияна Верни, нито Лене Галтунг.

Върна се на наблюдателния си пункт — пластмасовия стол. Седна върху дланите си, плувнали в пот. Какво да прави? Сложи си големите слънчеви очила, дотогава вдигнати на главата ѝ, и прикова поглед в плъзгащите се врати. Секундите минаваха. Нищо не се случваше.

Големи виолетови очила скриваха почти цялото лице на Лене Галтунг. Пред нея вървеше едър тъмнокож мъж. С боядисана в червено и накъдрена коса, облечена в дънково яке, камуфлажен панталон и със солидни планински обувки, Лене дърпаше чанта на колелца, съобразена с летищните изисквания за размерите на ръчния багаж, и малък лъскав метален куфар.

Случващото се хем не беше нищо особено, хем изглеждаше невероятно. Миналото се сля с настоящето и Кая осъзна, че ѝ се удава златна възможност, каквато бе чакала отдавна. Възможност да действа.

Без да зяпа Лене Галтунг, тя се постара новопристигналата да остане в лявата част на полезрението ѝ. Изчака Галтунг да мине покрай нея, изправи се спокойно, взе сака си и тръгна след нея. Излязоха навън — под лъчите на ослепителното слънце. Все още никой посрещач не бе спрял или заговорил Лене. Гледайки бързите ѝ решителни крачки, Кая отсъди, че годеницата на Тони е получила подробни инструкции как да се държи и какво да прави. Лене подмина такситата, пресече улицата и се качи на задната седалка на тъмносин "Рейндж роувър". Вратата ѝ отвори чернокож мъж в костюм. След като затръшна вратата, той заобиколи колата и седна отпред. Кая веднага се шмугна в първото такси от колоната, наведе се напред между седалките и след бърз размисъл осъзна, че няма как да се изрази по друг начин: