Ю Несбьо - Леопардът

— Follow that car . [90] Follow that car. (англ.) — Карай след онази кола. — Бел. прев.

В огледалото за обратно виждане погледът ѝ срещна въпросително вдигнатите вежди на шофьора. Тя посочи роувъра пред тях, шофьорът кимна, но остави двигателя за работи на празен ход.

— Double pay [91] Double pay. (англ.) — Ще ти платя двойно. — Бел. прев. — додаде Кая.

Таксиджията кимна и отпусна съединителя.

Кая отново набра Хари. Никакъв отговор.

Таксито пое на запад по главната улица, провирайки се между камиони, колички за багаж и автомобили със завързани на покрива куфари. От двете страни на улицата се точеха хора. Носеха върху главите си големи вързопи с дрехи и други вещи. На места движението спираше. Шофьорът, явно схванал естеството на задачата си, се стараеше между таксито и роувъра да има поне един автомобил.

— Накъде са тръгнали всички? — попита Кая.

Шофьорът поклати усмихнато глава в знак, че не я разбира. Кая повтори въпроса на френски. Пак не получи отговор. Накрая просто посочи въпросително към минувачите, които минаваха съвсем близо до таксито.

— Re-ju-gee — обясни шофьорът. — Go away. Bad people coming. [92] Re-fu-gee. Go away. Bad people coming. (англ.) — Бежанци. Махат се. Идват лоши хора. — Бел. прев.

Кая кимна. Изпрати поредния есемес на Хари, като се мъчеше да се не поддава на връхлитащата я паника.

В центъра на Гома главната улица се разклоняваше на две. Роувърът заяви наляво. Малко по-нататък отново направи ляв завой и пое към езерото. Озоваха се в съвсем различен квартал — високи огради, големи къщи, оградени от поддържани градини с дървета, които правеха сянка и спираха любопитните погледи.

— Old. The Bel-gium. Co-lo-nist. [93] Old. The Bel-gium. Co-lo-nist. (англ) — Старо. Белгийците. Колонизаторите. — Бел. прев.

В района нямаше движение и Кая даде знак на шофьора да спазва по-голяма дистанция от роувъра, макар да се съмняваше, че Лене Галтунг умее да разпознава кога я следят. Роувърът спря на сто метра пред тях. Кая накара шофьора и той да спре. Мъж в сива униформа отвори желязна порта, пропусна роувъра и пак я затвори.

Лене Галтунг усещаше бесните удари на сърцето си. Откакто чу гласа му по телефона, сърцето ѝ блъскаше лудешки под гърдите. Той ѝ съобщи, че се намира в Африка, и поиска и тя да го последва, защото се нуждае от нея. Само тя може да му помогне — така каза. Само тя може да спаси проекта — не само негов, но и неин. Така той ще се сдобие със собствен бизнес, а всеки мъж трябва да гради бъдещето си, за да осигури спокоен живот на децата си.

Шофьорът ѝ отвори вратата и тя слезе. Слънчевите лъчи не се оказаха толкова парещи, колкото се опасяваше. Пред нея се издигаше великолепна къща. Стара, навярно строена бавно — камък по камък. С пари, трупани и продължение на години. Ето така ще направят и те — Лене и Тони. Когато двамата се запознаха, той непрекъснато изразяваше възхищението си от потеклото ѝ и не се уморяваше да повтаря, че тя има честта да е потомка на един от малкото изконно норвежки аристократични родове. Вероятно това негово въодушевление я подтикна да отложи признанието за истинския си произход: дете на съвсем обикновени родители, сиво камъче от сипея, случайно попаднало в богато семейство.

Ала сега с Тони ще изградят своя аристокрация, ще заблестят върху сипея, ще започнат да строят.

Шофьорът мина пред нея и я поведе по каменното стълбище пред вратата. Въоръжен мъж в камуфлажна униформа им отвори. От тавана на преддверието висеше внушителен кристален полилей. Лене стискаше конвулсивно дръжката на металния куфар с парите. Сърцето ѝ направо щеше да изскочи от гърдите. Дали прическата ѝ не се е развалила? Дано недоспиването и дългото пътуване не са сложили отпечатък върху лицето ѝ. По широкото стълбище от горния етаж се зададе фигура. Оказа се чернокожа жена, навярно от прислугата. Лене ѝ се усмихна учтиво, ала без да влага особено чувство. Жената ѝ отговори с безсрамна, почти нагла усмивка, а в устата ѝ проблесна златен зъб. После изчезна през вратата зад Лене. И той се появи.

Облегнат на перилата, гледаше надолу.

Висок, смугъл, в копринен халат. Красивият дебел белег върху гърдите му проблесна. Усмихна се. Дишането ѝ се ускори. Тази усмивка! Засия на лицето му и изпълни сърцето ѝ със светлина, по-ярка от светлината на полилея.

Той се спусна по стълбите.

Лене остави куфара и се втурна към него. Той разтвори обятия и тя най-сетне се озова в прегръдките му. Усети аромата му — по-силен от друг път, смесен с нещо ново, пикантно и тръпчиво, навярно идващо от халата, защото Лене забеляза, че елегантната домашна дреха е леко износена и не му е по мярка. Тони понечи да се освободи и Лене осъзна колко здраво се е вкопчила в него. Веднага го пусна.