Ю Несбьо - Леопардът

Лене поклати глава, неспособна да отрони дори звук.

— Предупредих те да не си отваряш очите.

Тя усети как Тони плъзна длан по челото ѝ и затвори клепачите ѝ като погребален агент. После продължи да нарежда монотонно, сякаш на себе си:

— Той обичаше да ме бие. И сега го разбирам. Усещаш надмощие, когато причиняваш някому болка и виждаш, че той се подчинява, че става твоята воля на земята и на небето.

Лене усети как от него се носи миризмата на женска утроба. Гласът му зашепна плътно в ухото ѝ:

— Убийствата отключиха нещо. Сякаш кръвта на жертвите ме поливаше и подхранваше семе, отдавна посято и мен. Започнах да разбирам омразата в погледа на баща ми. В мое лице е виждал себе си. Сега аз на свой ред виждах него в себе си. Надмощието ми харесваше. Надмощието и безсилието. Опивах се от играта, от риска, едновременно от пропастта и от върховете. Защото, когато застанеш в планината с глава в облаците и чуеш ангелския хор на рая, трябва да доловиш и съскането на пламъците в ада под теб, за да оцениш първото. Баща ми го е знаел. А сега го знам и аз.

От вътрешната страна на клепачите ѝ затанцуваха червени петна.

— Дадох си сметка колко го ненавиждам чак като тийнейджър — една вечер, докато се целувах с момиче в горичката пред местна дискотека. Неин приятел се нахвърли върху мен. В очите му пламтеше ревност. Все едно видях как баща ми посяга с лопатата към мен и майка ми. Прерязах му езика. Хванаха ме и ме тикнаха зад решетките. Там открих как затворът променя хората. Разбрах защо баща ми никога не бе споменавал и дума за престоя си там. Дадоха ми сравнително лека присъда. И въпреки това вътре едва не полудях. Докато стоях там, реших какво да направя, след като изляза. Трябваше да го вкарам в затвора за убийството на майка ми. Не да го убия, а да го оставя да гние жив зад решетките. Ала за целта се нуждаех от доказателство за вината му: тленните останки на майка ми. Затова си построих хижа високо в планината, далече от хорските очи, за да не разпознае някой в мен момчето, изчезнало преди петнайсет години. Всяка година, обикновено още щом снегът се стопи, започвах да претърсвам района педя по педя. Обикалях нощно време, за да не ме види никой. Слизах в пропасти, претърсвах руслата на паднали лавини. В краен случай нощувах в туристически хижи, но гледах да избирам все такива, където туристите отсядат само за през нощта. Ала въпреки предпазливостта ми явно някой от местните ме бе забелязал, защото плъзнаха слухове за призрака на Ютмувия син.

Тони се разхълца от смях. Лене повдигна клепачи, но той не я видя. Взираше се в цигаре, което бе извадил от джоба на халата си. Лене побърза отново да затвори очи.

— След смъртта на Боргни пристигна писмо, подписано "Шарлоте". Тя твърдеше, че е изпратила и предходните писма. Почувствах се натясно. Откъде да знам дали това не е поредният блъф и писмото не е написано от съвсем друг човек, отседнал в "Ховасхюта" през онази нощ? Отидох в хижата да проверя списъка с гостите, но някой беше откъснал страницата. После убих Шарлоте. Получих поредното писмо. Убих Марит, а след нея и Елиас. Настъпи затишие. Прочетох във вестника призива на полицията към хората, нощували заедно с жертвите на убийствата, да се свържат незабавно с органите на реда. Реших да се обадя, защото разчитах да науча от полицията имената на гостите и така да стигна до анонимния изнудвач или поне да разбера кого още трябва да пречукам. Свързах се направо с най-осведомения участник в разследващия екип, Хари Хуле. Пробвах се да го подпитам за другите гости, но той не ми каза нищо. Микаел Белман от КРИПОС дойде да ме арестува. Обясни ми, че от дома ми някой се обадил на Елиас Скуг. Тогава се досетих: който ме разиграва така, не иска пари, а ще се опита да ме тикне зад решетките. Кой би могъл толкова хладнокръвно да гледа как умират невинни хора и да продължава този… кръстоносен поход срещу мен? Кой ме мрази толкова силно? Пристигна и последното писмо. Този път нямаше подпис. Авторът пишеше само, че през онази нощ е бил в "Ховасхюта", невидим като призрак, макар да го познавам отлично. Заричаше се да ме намери и да ми види сметката. И тогава се сетих. Най-сетне ме бе намерил. Баща ми.

Тони си пое дъх.

— Беше ми замислил същата съдба, каквато и аз му бях отредил в плановете си: да ме погребе жив зад решетките до смъртта ми. Но как бе успял? Предположих, че е наглеждал "Ховасхюта", защото някой му е подшушнал нещо. Вероятно е разбрал, че съм жив и ме е следил известно време, помислих си. След като се сгодих, жълтата преса се наводни с мои снимки, а дори отшелник като баща ми разгръща от време на време клюкарски списания. И все пак трябва да е имал съучастник, предположих тогава. Не би се решил да влезе с взлом в апартамента ми в Осло или да снима Аделе с нож в шията. Разбрах, че е избягал от къщата си, гадината му с гадина. Той обаче нямаше представа колко добре съм опознал района, докато години наред издирвах тялото на майка ми. Открих го в туристическата хижа в Дяволската паст. Зарадвах се като дете, но претърпях разочарование.