Ю Несбьо - Леопардът

Лене чу шумолене на коприна.

— Изтезанията, на които го подложих, не ми донесоха очакваното удоволствие. Кьоравият идиот дори не ме позна. И по-добре. Исках да ме види преуспял и да почувства унижението, задето никога не бе постигнал моите успехи. Ала в действителност той видя истинския ми лик: на убиец. — Тони въздъхна. — Тогава започна да ми просветва, че мистериозният ми душевадец не е баща ми. Той не притежаваше нужните качества, за да замисли и осъществи всичко това. Беше прекалено грохнал, страхлив, нерешителен. Предизвиках лавината над "Ховасхюта". Намирах се в състояние, граничещо с паника, защото знаех: бил е друг — невидим, безшумно стъпващ ловец, който дебне в мрака и диша с моето темпо. Трябваше да се махна от страната. Да избягам някъде, където няма да ме открие. И ето ни сега тук, скъпа. До джунгла с размерите на Западна Европа.

Цялото тяло на Лене се тресеше неудържимо.

— Защо правиш това, Тони? Защо ми разказваш… всичко това?

Усети дланта му до бузата си.

— Защото го заслужаваш, скъпа. Защото носиш името Галтунг и след смъртта ти свещеникът ще ти отреди дълга възпоминателна реч. Защото смятам за редно да знаеш всичко за мен, преди да ми отговориш.

— На какво?

— Дали ще се омъжиш за мен.

Лене усети как всичко в главата ѝ се завъртя.

— Дали ще… ще…

— Отвори очи, Лене.

— Но аз…

— Казах да ги отвориш!

Тя се подчини.

— Това е за теб.

Лене Галтунг имаше чувството, че се задушава.

— От чисто злато е — поясни Тони. Слънчевата светлина проблесна матово в жълтокафявия метал, поставен върху лист хартия на ниската масичка помежду им. — Сложи я.

— Да я сложа?

— Да, след като подпишеш брачния ни договор, разбира се.

Лене мигаше зашеметена. Мъчеше се да се събуди от този кошмар. Ръката с изкривените пръсти покри нейната. Лене наведе глава и погледът ѝ падна върху шарката на наситено червения копринен халат.

— Знам какво си мислиш, Лене: парите в куфарчето, което донесе, ще стигнат за известно време, но брачното ни свидетелство ще ми осигури наследнически права след смъртта ти. Питаш се дали възнамерявам да те убия, нали?

— Ще го направиш ли?

Тони се засмя тихо и стисна ръката ѝ.

— А ти възнамеряваш ли да заставаш на пътя ми, Лене?

Тя поклати глава. Бе искала само близост. Като в транс взе химикалката, която той ѝ подаде, и се подписа. Сълзите ѝ покапаха и размиха леко мастилото. Тони дръпна рязко листа.

— Ще свърши работа — увери я той, духна върху мастилото и посочи ниската масичка. — Сложи я.

— Къде да я сложа, Тони? Това не е халка.

— В устата, Лене. Сложи ябълката в устата си.

Хари премигна. От тавана висеше самотна запалена крушка. Лежеше върху дюшек. Гол. Същият онзи сън, само дето този път не сънуваше. От стената над него стърчеше гвоздей, забит в главата на Едвард Мунк. Норвежка банкнота. Хари се мъчеше да отвори устата си още по-широко, счупената му челюст заплашваше да се разцепи, но натискът отвътре не намаля, напротив: главата му се изду до пръсване. Не сънуваше. Кетаноминът беше изчерпил действието си и болките вече не допускаха никакви сънища. Колко време е лежал тук? Откога болките започнаха да го побъркват? Внимателно извърна глава и погледна стаята. Още се намираше в дома на Ван Борст. Нямаше други хора, не беше вързан, можеше да се изправи, когато пожелае.

Погледът му проследи телта, завързана за дръжката на входната врата: пресичаше стаята и отиваше към стената зад него. Хари обърна предпазливо глава в другата посока. Телта минаваше през u-образния болт в стената точно зад главата му, а после влизаше в устата му. Ябълката на Леополд. Няма мърдане — разбра Хари. Вратата се отваряше навън, така че който я дръпне, ще задейства иглите и те ще пробият главата му отвътре. Същото ще се случи и при рязко движение от негова страна.

Хари пъхна пръсти в двата ъгъла на устата си. Опипа шиповете. Напразно се опита да подпъхне пръст под един от тях. Задави го кашлица и му причерня, защото се затрудняваше да диша. Хрумна му, че шиповете навярно са предизвикали оток на лигавицата около трахеята и съществува сериозен риск да се задуши. Телта, привързана към вратата. Отрязаният пръст. Случайно ли бе това, или Тони Лайке знаеше как бе действал Снежния човек? И целеше да го надмине?

Хари ритна няколко пъти по стената и напрегна гласните си струни, ала металното топче заглуши вика му. Отказа се. Облегна се на стената, въоръжи се с търпение да понесе още по-силна болка и стисна зъби. Някъде прочете, че човешката захапка е почти сравнима със захапката на бялата акула. Въпреки това обаче челюстната му мускулатура успя само леко да натисне шиповете обратно в дупките им. После шиповете отново разтвориха силом устата му. Топчето пулсираше, все едно Хари е лапнал туптящо желязно сърце. Опипа телта, излизаща от устата му. Инстинктите му го призоваваха да я дръпне, да извади топчето. Съвсем неотдавна обаче му бяха демонстрирали нагледно какво става в такъв случай. Бе виждал и снимки от местопрестъпленията. Ако не беше…