Ю Несбьо - Леопардът

— Да, изразът ми е познат — увери го Бент Нурбьо с възкисела усмивка, докато палецът и показалецът на дясната му ръка търкаха усърдно стъклата на очилата с кърпичката. — По-скоро ме интересува какви слухове се носят около него.

— Слухове ли? — Йендем дори не забеляза, че отново се върна към неприятния си навик да стои с отворена уста, след като е задал въпрос.

— Надявам се това понятие да присъства в речника ги, Йендем, защото благодарение на него ти и списанието, за което работиш, си вадите хляба. Е?

— Какво точно имаш предвид под "слухове"?

— Спекулации — с нескрита досада започна да изброява Нурбьо, — измислици, откровени клевети. Лично аз не съм особено вещ в тази област, Йендем. Затова ще те помоля да обърнеш чувала с клюките и да позлорадстваш.

— 3… значи, негативни слухове?

От гърдите на Нурбьо се откърти тежка въздишка:

— Скъпи Йендем, кога си чувал слухове за нечие въздържание, щедрост, съпружеска вярност и адекватен лидерски стил? Дали липсата на такива слухове не се дължи на изконното предназначение на слуха, а именно — да ни радва, защото на фона на чуждите издънки изпъкваме и по-добра светлина?

Нурбьо приключи с едното стъкло и се прехвърли ни другото.

— Сещам се за един много слабо подплатен слух — каза Йендем и побърза да добави: — И определено знам за доста други хора със същата слава, които обаче категорични не са такива.

— Като бивш редактор бих те посъветвал да зачеркнеш или "определено", или "категорично". Получава се смислово повторение. И така, категорично не са какви ?

— Ами… ревниви.

— Че кой не е ревнив?

— Говорим за патологична ревност.

— Да не бие жена си?

— Не, никога не ѝ е посягал. Нея не е имал повод да удря. Но виж, мъже, които я заглеждат…

Легнали на ръба на снежната козирка, където следите от шейната се изгубваха, Хари и Белман се взираха надолу. Черните отвесни скали се спускаха стремглаво в бездната и чезнеха в снежната вихрушка, която ставаше все по-неудържима.

— Виждаш ли нещо? — понита Белман.

— Сняг — отвърна Хари и му подаде бинокъла.

— Шейната е долу — Белман се изправи. — Ще се спуснем.

— Ние?

— Ти.

— Аз ли? Нали уж ти се занимаваш с алпинизъм, Белман?

— Така е — съгласи се Микаел, който вече бе започнал да закопчава ремъците на седалката за катерене. — Затова най-логичното решение е аз да ти бъда осигуровка. Въжето с дълго седемдесет метра. Ще те спусна на максимална височина. Става ли?

Шест минути по-късно Хари стоеше на ръба на пропастта с гръб към нея, с бинокъла на врата и димяща цигара в ъгълчето на устата.

— Притеснен ли си? — усмихна се Белман.

— Притеснен? Умирам от страх.

Белман се увери, че въжето минава през блокиращата макара, около тънкия ствол на близкото дърво зад тях и е вързано за седалката на Хари.

Хари затвори очи, пое си въздух, съсредоточи се и се насили да се отпусне назад, да пребори еволюционно обусловения протест, базиран върху милиони години човешки опит, според който биологичният вид не може да оцелее, ако представителите му пропаднат в бездна.

Мозъкът удържа победа над тялото с минимален превес.

В началото Хари съумяваше да се подпира с крака о скалата, но постепенно наклонът стана почти отвесен и Хари увисна във въздуха. Белман спускаше въжето на тласъци, но еластичната материя, от която бе направено, смекчаваше удара в кръста и бедрата му. Постепенно въжето започна да се спуска по-плавно и след известно време Хари изгуби върха от поглед и остана сам, олюляващ се между тъмните скални стени. Наведе се настрани и, погледна надолу. И там, двайсет метра под него, се виждаха смътните очертания на остри камъни, прорязващи снежната покривка: стръмен сипей. А насред чернобелия пейзаж: нещо жълто.

— Виждам шейната! — извика Хари и ехото се разнесе между скалите.

Беше се преобърнала с плазовете нагоре. Ако приемеше, че вятърът не размества въжето и то образува перпендикуляр с дъното на пропастта, моторната шейна се бе отклонила на около три метра от този въображаем отвес, а бе паднала от височина седемдесет метра. Следователно шейната се е движила с много ниска скорост, преди да политне в бездната.

Въжето се опъна рязко.

— Спусни ме още по-надолу! — извика Хари.

— Въжето свърши — долетя отгоре звучен глас като на свещеник от амвона.

Хари се вторачи в преобърнатата шейна. Изпод лявата ѝ част се подаваше нещо… Гола ръка. Черна и подпухнала като забравена върху грила наденица. Бяла ръка върху черен камък. Хари напрегна зрението си. Длан. На дясна ръка. Изкривени, възлести пръсти. Умът му работеше трескаво. Какво каза Тони Лайке за болестта си? Не е заразна, предава се по наследство. Ревматоиден артрит.