Ю Несбьо - Леопардът

— Мамка му, руслото на лавината обхваща площ от един квадратен километър — чу той вик зад гърба си.

Тънките светли лъчи от фенерите на полицаите шареха по снега.

Радиостанцията изпука.

— Спасителната служба е изпратила хеликоптер. Ще пристигне след трийсет минути. Край.

"Много късно" — помисли си Белман. Някъде беше чел, че след половин час престой под снега шансовете за оцеляване намаляват на едно към три. А и какво ще напрани този хеликоптер, като пристигне? Ще пусне сондите си в снега, за да потърсят останките от разрушената хижа?

— Разбрано. Край.

Ердал се приближи до него.

— Извадихме късмет! В Ол има две кучета следотърсачи. В момента ги карат към Юстаусе. Ленсманът, Кронгли, не си е вкъщи или поне не си вдига телефона, но човек от хотела ще доведе кучетата с моторна шейна.

Разтърка раменете и ръцете си, за да се сгрее.

Белман се вторачи в снега в долината. Там някъде се намираше Кая.

— Какво казаха местните — колко често падат лавини?

— Всяка десета година — отвърна Ердал.

Белман се олюля на пети. Милано раздаваше заповеди на полицаите, които пристъпваха напред-назад върху ските си.

— Кучетата?

— След около четирийсет минути.

Белман знаеше, че кучетата няма да помогнат особено. Щом пристигнат, от падането на лавината ще е изминал цял час.

Още преди кучетата да започнат да търсят, шансовете за оцеляване на погребаните под снежната маса ще паднат под десет процента. А след час и половина на практика ще се стопят до нула.

Пътуването започна. Той кара моторна шейна. Към него летят и мракът, и светлината. Небето, обсипано с диаманти, се отваря и го приветства с добре дошъл. Знаеше, че зад него в снега стои мъжът, призракът, и през оптичния мерник на пушката си се прицелва в обгорения му, овъглен и покрит с мехури гръб. Ала сега нито един куршум не може да го застигне. Той е свободен. Пътува по обичайния си маршрут: към мястото, където тя бе тръгнала. Вече не е завързан. Само ако може да раздвижи ръцете и краката си, ще се изправи на седалката, за да увеличи скоростта и да пристигне още по-бързо. Ликуваше, докато летеше към звездното небе.

Хари потъваше в бездна от сънища, спомени, недовършени мисли. Един глас — гласът на баща му — непрекъснато повтаряше едно и също:

— … накрая лицето ти не личало от кръв, а на момчетата им омръзнало да те налагат и си тръгнали.

Хари се мъчеше да прогони този глас, да слуша другите. Улав Хуле обаче ги заглушаваше:

— Ти се боеше от тъмното, но отиваше право в мрака. По дяволите. По дяволите, по дяволите!

Хари отвори очи в мрака. Размърда се в желязната хватка на снега. Опита се да ритне с крака. Започна да копае пред решетката. Освободи си още малко пространство. Пръстите му напипаха ръба на решетката. Не, няма да умре, баща му ще си отиде пръв, нали така е редно: първо родителите, после децата! В отворилото се пространство ръцете му работеха като лопати. Хвана решетката и я дръпна към себе си. Ето! Поотмести се. Направи втори опит. И усети въздух. С миризма на пепел и задушлив, но все пак въздух! Засега. Разрови снега, мушна ръце и пръстите му напипаха нещо като стиропор: навярно обгорени цепеници. Решетката пред камината бе устояла на лавината и вътре нямаше сняг! Хари продължи да копае. Няколко минути — или вероятно секунди — по-късно се сви в голямата камина и жадно започна да вдишва въздух и да кашля пепел.

Внезапно се сети, че досега бе мислил само за себе си. Зашари с длан по външния зид на камината, за да намери щеките. Напипа едната. Стисна кръгчето ѝ и я дръпна Гладката лека метална пръчка се плъзна безпрепятствено през снега. Хари я провря в камината, стисна я между ботушите си и откъсна кръгчето. Така се сдоби с копие, дълго малко повече от метър и половина. Кая и Колка почти със сигурност се намираха наблизо. Състави си мислено план за обход, както процедираха на местопрестъпление преди оглед, и започна да удря напосоки с щеката. Не пестеше сила: бе преценил трезво поетия риск.

В най-лошия случай ще улучи око или ще пробие нечий врат, но вероятността те вече да са мъртви беше голяма. Заби щеката малко вляво от предишното си местоположение и върхът ѝ отскочи като пружина от досега с предмет. Хари дръпна щеката, пак я заби — този път по-внимателно — и усети същото. Понечи отново да я дръпне, но тя заседна. Отпусна ръка и усети как някой дърпа щеката oт другия край или по-скоро я разклаща, за да даде знак, че е жив! Хари дръпна по-силно щеката, но другият не я пускаше. Удивителна сила! Трябваше да издърпа щеката, за да не му пречи, докато копае, затова пъхна ръка в ремъка. И чак тогава успя да надвие "противника" си, макар и много трудно.