Ю Несбьо - Леопардът

Хари осъзнаваше, че цялата хижа е пълна със сняг. А извън хижата има още. Намираха се в пълна безизходица. Времето изтичаше. Всичко приключваше дотук.

Помоли се да не идва повече на себе си. Нека следващият път, когато припадне, да бъде последен. Висеше на краката си. Главата му туптеше до пръсване. Сигурно заради кръвта, нахлуваща в нея.

Събуди го шумът от моторна шейна. Помъчи се да не мърда. В началото се опита да се освободи, напрегна всичките си сили, но бързо се отказа. Не заради куките за сушене на месо, забити в прасците му: отдавна вече не чувстваше краката си. А заради звука. Звука от цепещо се месо, от късащи се сухожилия и мускули, докато той дърпаше веригата, с която висеше закачен за тавана на хамбара.

Вгледа се в безжизнените очи на елен, увесен на задните си крака. Все едно бе паднал в пропаст с рогата напред. Застрелял го бе като бракониер. Със същата пушка, с която уби и нея.

Чу жаловитото хрущене на стъпки по снега отвън. Вратата се отвори. През процепа нахлу лунна светлина. Той се върна: призракът. И, странно, чак сега, виждайки го на обратно, той придоби увереност, че не греши.

— Наистина си ти — прошепна. Колко особено усещане е да говориш без предни зъби. — Ти си, нали?

Мъжът го заобиколи и отвърза китките на ръцете му.

— Щ… ще можеш ли да ми простиш, момчето ми?

— Готов ли си да тръгваме?

— Убил си всички, нали?

— Да. Хайде, да вървим.

Хари започна да рови с дясната си ръка към лявата, притисната до мрежа с неясен произход. С част от разума си осъзнаваше, че се намира в капан и всичките му усилия представляват безнадеждна битка със секундите, а с всеки свой дъх се приближава до смъртта. Опитите му да се измъкне само удължават страданието му и отлагат неизбежното. И все пак вътрешен глас му нашепваше, че предпочита да умре отчаян, отколкото напълно безстрастен.

Успя да стигне до другата си ръка и опипа мрежата. Опита се да я избута с две ръце, но тя не помръдна. Усещаше как започва да диша по-тежко, а снегът става по гладък и около него постепенно се образува ледената броня на бъдещия му гроб. Съзнанието му ту се замъгляваше, ту се проясняваше. Лекото замайване траеше около секунда, ала той знаеше, че това е знак за недостиг на кислород. Съвсем скоро ще усети сънливост, мозъкът му ще започне да затваря центровете си подобно на хотел — стаите си през неактивния сезон. И точно в този миг Хари изпита нещо непознато — не бе го изпитвал дори по време на най-кошмарните си нощи в "Чунгкинг Меншън": задушаваща самота. Не мисълта, че ще умре, изсмука цялата му жизнена сила, а съзнанието, че ще умре тук сам, без любимите си хора, без баща си, без Сьос, без Олег, без Ракел…

Сънливостта го обори. Престана да копае, макар да осъзнаваше, че смъртта пристига. Примамлива, съблазнителна гибел, която го приласкава в обятията си. Защо да упорства, защо да се съпротивлява, защо да предпочете болката вместо кроткото безсилие? Защо точно сега да изневери на себе си? Хари затвори очи.

Чакай малко.

Мрежата.

Сигурно е предпазната решетка на камината. Камината. Коминът. От камък. Ако изобщо имаше място, където снегът да не е проникнал, това би бил коминът.

Хари дръпна решетката. Тя не помръдна и на милиметър. Пръстите му започнаха да дращят отчаяно мрежата.

Явно му е писано да свърши така. Натровеният му с въглероден диоксид мозък долавяше известна, но не и безспорна логика в подобен край. И все пак Хари го прие. Отдаде се на сладък лежерен сън. Прие опиянението, свободата.

Пръстите му се плъзнаха по мрежата. Напипаха нещо твърдо, солидно. Върховете на бащините му ски. Дори не намери сили да прогони сантименталната мисъл, че докосвайки ги, ще се почувства по-малко самотен. Ще си отидат заедно — баща и син. Заедно ще изкачат последния склон.

Микаел Белман се взираше в онова, което се намираше отпред. По-точно, взираше се в онова, което вече го нямаше. Защото хижата изчезна. Допреди малко приличаше на нарисувана върху голям бял лист. После тътенът в далечината го събуди. След малко настъпи тишина. Грохотът само отекна глухо в Халингскарве. Белман вдигна бинокъла. Колкото и да се взираше, някой все едно бе изтрил хижата с гумичка. Белият лист приличаше на недокоснат. Направо не беше за вярване. Цяла хижа, погребана под снежна лавина? Веднага скочиха на ските и за осем минути стигнаха до мястото, откъдето бе тръгнала стихията. По-точно за осем минути и осем секунди. Белман си отбеляза часа. Все пак беше полицай.