Ю Несбьо - Червеношийката

Уличното осветление мъждукаше повече от оскъдно над пустите тротоари. С периферното си зрение Елен виждаше малките четириъгълници светлина, които се плъзгаха по лицето му. Дали е разбрал, че тя знае? И дали вижда как държи ръка в чантата си, съобразява ли, че тя стиска до болка черното флаконче с газ, купено от Германия; показа му го през есента, когато той твърдеше, че с отказа си да носи оръжие излага на опасност и себе си, и колегите им? Нали тогава дискретно й намекна за възможността да й набави такова огнестрелно оръжие, което да се скрие удобно навсякъде по тялото, при това нерегистрирано, та в случай на „злополука“ нито да могат да го проследят, нито да обвинят нея? В онзи момент не сметна предложението му за сериозно, помисли го за някоя от обичайните му полусадистични мачовски шеги и го отмина с усмивка.

— Просто спри до онази червена кола.

— Но номер четири е следващият блок — възрази той.

Тя ли му е казала, че живее на номер четири? Вероятно. Сигурно е забравила. Чувстваше се като ушата медуза, толкова прозрачна, че той може да види как сърцето й препуска бясно.

Моторът ръмжеше на празен ход. Валер бе спрял. Тя трескаво затърси дръжката на вратата. Дяволите да ги вземат тези глупави японски инженери! Защо просто не са сложили обикновена, нормална дръжка на вратата?

— Ще се видим в понеделник — чу гласа на Валер зад себе си.

Най-после намери дръжката, пристъпи, олюлявайки се, навън и вдиша жадно отровния февруарски въздух на Осло, сякаш е изплувала на повърхността след дълъг престой под студена вода. Преди да затръшне зад себе си тежката порта на двора, чу последно гладкия, смазан звук от колата на Валер — все още запалена, тя не потегляше.

Елен се втурна бясно по стълбите, тропаше тежко с ботушите по всяко стъпало и държеше ключовете пред себе си като вълшебна пръчица. Влезе в апартамента си. Докато набираше домашния номер на Хари, си припомни съобщението от Свере Улсен дума по дума:

Обажда се Свере Улсен. Все още чакам десетте бона комисионна за оръжието за стареца. Обади ми се вкъщи.

После Свере Улсен затвори.

Отне й частица от секундата, за да схване връзката. Петият момент от загадката кой е посредникът в сделката с пушката „Мерклин“. Полицай. Том Валер. Естествено. Десет хиляди крони комисионна на по-маловажен посредник в сделката като Улсен, това трябва да са сериозни машинации. Старецът. Среди с нужда от оръжие. Дясно екстремистки симпатии. Принца, който скоро щеше да стане старши инспектор. Беше ясно като бял ден, толкова прозрачно, че за миг тя се втрещи как така тя, със своята дарба да регистрира нотки, неуловими за останалите, не се е досетила по-рано. Да, параноята отдавна я бе обсебила, но въпреки това не се стърпя и докато чакаше пред ресторанта, се замисли: Том Валер разполага с всякакви възможности да продължи да се изкачва по социалната стълбица, да дърпа конците от все по-важни постове, скрит под крилете на властта, и Господ знае с кого още се е съюзил в полицията. Като поразсъждава, наистина има няколко човека, за които никога не би предположила, че са замесени. Но единственият, комуто има стопроцентово — стопроцентово — доверие, е Хари.

Най-сетне се свърза. Не даваше заето. Там никога не дава заето. Хайде де, Хари!

Съзнаваше, че е само въпрос на време Валер да говори с Улсен и да разбере какво се е случило; от този миг нататък тя ще се намира в смъртна опасност — в това не се съмняваше за секунда. Налагаше се да действа бързо, а и нямаше право на нито една грешка. Глас прекъсна мислите й:

— Това е телефонният секретар на Хуле. Говорете. Бийп.

— Мамка ти, Хари! Елен съм. Вече го пипнахме. Ще ти звънна на мобилния.

Държеше слушалката между рамото и брадичката си, докато отваряне на буква „Х“ в телефонния указател; изтърва го и той падна с трясък на пода, изруга, но накрая намери номера на мобилния на Хари. За щастие никога не забравя телефона си, помисли си тя, докато набираше номера.

Елен Йелтен живееше на третия етаж на ремонтирана кооперация заедно с опитомен синигер на име Хелге. Апартаментът й имаше стени, дебели половин метър, и двойни прозорци от витражно стъкло. Въпреки това можеше да се закълне, че чува бръмчащия звук от двигателя на спряла кола.

Ракел Фауке се смееше.

— Щом си обещал един танц на Линда, няма да ти се размине малко отпуснато лъскане на пода.

— Сигурно. Другият вариант: направо у дома.

Последва мълчание и Хари съобрази колко двусмислено прозвучаха думите му. Побърза да попита: